Мартеничките тази година

 

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

 

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

 

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

 

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

 

Напразно.

 

Човек се хваща за каквото хване.
И за снежинка, ако прехвърчи.
За изгрева, ако е станал рано.
За тишината, ако премълчи.

За думите, щом почне да говори.
За сламка. За сърцето. За главата.
И пуска корен и расте нагоре,
щом смогне да се хване за земята.

На работа се хваща, пренарежда
по свой модел парченце от света.
Жена намира, вярва във надежди
и след това се влюбва в любовта.

Протяга доверчив открити длани.
Забива нокти. Сграбчва във юмрук.
Човек се хваща за каквото хване,
за да се задържи по-дълго тук.

 

Много любовни стихотворения (3)

 

Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

Има още

Бяла котка

Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.

 

Мухите

Дъх дълбок – че са навън.
Бавно, тромаво летене.
И следи от пресен сън,
и замаяно жужене.

Тънички крака от тел,
гащи с мъхеста подплата.
И дъги от сух пастел
в крайчетата на крилата.

На огряната стена,
с по една призявка тиха,
капна капка топлина
и мухите я изпиха.

 

Където пеят раците

„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.