Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

снимка Иво Орешков, взех я от фейсбук

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.

„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.

Прочетох голяма книга и бързам да ви кажа.
Нарича се „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, от Майкъл Шейбон, изд. „Еднорог“, издадена през 2017 година.
 Голяма е не само заради обема си – над 700 гъсто изписани страници, нито само заради широтата на действието, което обхваща около двайсет години и се мести от Европа през Азия в САЩ, с едно дълго и драматично отклонение в Антарктида.
Това е история за едно непомрачимо приятелство.
За зората, блестящия зенит и залеза на изкуството на комикса, с цялото щастие, мъчително лутане, пикове и пропадания на творческия процес.
Също е роман за Втората световна война, от която можеш да избягаш, но не можеш да се спасиш. Всеотдайните, но безуспешни опити на Джо да спаси семейството си са възхитителни и сърцераздирателни едновременно.
Романът е за занаята на фокусниците – карти, кърпички, разрязани дами и невъзможни измъквания и бягства.
За приятелската и братската любов, за любовта между колеги, другари, съавтори, мъже и жени, мъже и мъже, учител и ученик, баща и син.
Книга за творчеството и всевъзможните форми, които то приема, за да се осъществи на този брутален меркантилен свят.
За мен беше щастливо съвпадение, че неотдавна прочетох „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт. В нейната книга също се разказва за блестящия, мизерен, вдъхновен живот зад кулисите, само че в един вариететен театър, отново в Ню Йорк. Съвпадението на мястото и в известна част от действието – на времето, ми даде възможност да сглобя обща картинка от частите на два различни пъзела. И двете книги са, според мен, завладяващи. Всмукват те в действието си и те въвличат в отношения с героите. Пълноценно преживяване.
Езикът е богат, жизнен, цялостен, гъвкав, на места претрупан, на други остър и бърз. От време на време имаше пасажи, все в началото на отделни глави, през които ми беше трудно да си пробивам път, абзаци с изброявания на много имена и места, след които действието отново потичаше гладко и устремено. Преводачът е Стефан Аврамов. Представям си колко много му е минало през главата, докато е превеждал тази книга, за да я доведе до нас. Благодаря!
В историята за Кавалиър и Клей особено голямо удоволствие ми донесе начинът, по който авторът напластява живи, осезаеми светове. Например в началото, докато разказва за опитите на Йозеф (Джо) да се спаси от завладяната от нацистите Прага, читателят вижда, чува, вкусва, подушва Прага. Разказът тече непринудено и с лекота, а в същото време е препълнен с всевъзможни подробности – каква е храната, колко струва, на какво мирише, какви са столовете, масите и лампите в заведението, в което Йозеф и учителят му се отбиват на път за някоя среща, например. Авторът създава атмосфера, в която се потапяш, а когато изплуваш от нея, осъзнаваш, че си получил не само преживяване, а и знание за страната и епохата.
Купуваш си книга, а получаваш нови светове.