Когато легнеш в шепите на чувството и се оставиш да те отнесе;
когато имаш лудостта да срещнеш скръбта и радостта,
и да ги смесиш;
когато си загърнат в свобода, когато си облечен във надежда,
когато имаш смелост да се влюбваш,
когато имаш власт да утешаваш,
това или е джаз, или поезия, но кой ще различи кое от двете?

4 юни (събота), 19:30 ч.,
Културен център на Радио Пловдив

ДЖАЗ КОНЦЕРТ JAP (Jazz And Poetry)

Марина Господинова – вокал
Антони Дончев – пиано
Венцислав Благоев – тромпет
Мария Донева – поезия

ще представят велики джаз-стандарти
с текстове на български език

Класически песни на Чет Бейкър, Нина Симон, Жак Брел,
Нат Кинг Кол, Жоао Жилберто, Франк Синатра, Ив Монтан…
поднесени по нов и неочакван начин, разбираеми и близки,
готови да ги тананикате и да ги обичате още по-силно.

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол –
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти –
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.

На гости в моя блог – доктор Тодор Толев!

На 27 Май 2011 се проведе ХХХІХ Майски театрален фестивал на пациентите от болницата. Представлява програма, в центъра на която е театрално представление за публика предимно от колеги от страната. Пациентите обичат да играят пред външна публика и за тях е стимул да бъдат харесани.

Стойността на театралната ангажираност на пациентите е многослойна. На повърхността е възможността за прекарване на време по по-приемлив и приятен начин. С което се постига преструктуриране бюджета на денонощието на психиатричния пациент.

Следва посланието, че има зони, в които – въпреки болестта, човек е способен да заяви сполучливо себе си. Така се подкрепя самоуважението на пациента, доверието в собствените сили и удовлетвореността от одобрението на околните. Пък и публиката в същото време разсъждава „щом той го направи, а аз съм като него пациент – защо да не опитам и аз?”.

После, по време на тримесечния репетиционен период, участниците-пациенти взаимодействат с околните в рамките на по-благоприятен модел. Вместо обичайния ролеви дует „лекуван – лечител”, изискващ пациентът да играе социалната роля на пациент (великолепно описана от Talcott Parsons в 1951 г, при която пациентът има право да бъде освободен от други социални роли и да не носи отговорност за състоянието си, в замяна на което е длъжен да се стреми към оздравяване и да търси компетентна помощ), настъпва промяна – пациентът партнира в друго ролево съотношение „колега – колега” (в контекста на подготовката за представлението). Това е желана и полезна промяна – защото общуването е в престижна модалност, статусът е повишен, а ролевият репертоар се измества извън привичното поведение на боледуване.

И накрая – не винаги и не при всички, чрез системна театрална ангажираност пациентът има възможност трайно да научи ролеви умения, които са полезни за него и в извън-театралния период. Има шанс за преобразуване на деформирани от болестта личностови нагласи и поведенчески стратегии, чрез които театралната изява добива правото да се нарича „терапевтичен театър”.
Има още →

Ти си толкова тъжен,
а дървото е отрупано с малки зелени ябълки
и клоните са обляни от светлина.
Дишам дълбоко, защото
имам желание да се любим,
да говорим на висок глас,
да вървим по топлите улици
заедно.
Но понякога
слънцето, гласовете, любовта,
никой не може да ни помогне.
Светлината изстива и се стича от клоните,
не подушвам шията ти,
не гледам лицето ти,
потъваме – всеки в своите кошмари,
без да откъсваме поглед един от друг
и без да се виждаме.

За презентацията е нужен JavaScript.

Любовниците
ще отидат в ада,
а там
ще бъде празник.
Всеки ден.

Половин царство давам
за един беналгин.
Ще добавя и коня  –
за още един.
Щом не мине с лекарство
главоболът свиреп,
давам цялото царство,
да си охкам, но с теб.

🙂

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.

🙂

🙂

Къде да ходя? А е топло,
и вятърът – гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз – като ленив човек,

богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.

🙂