Имам твърдо намерение

Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.

Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.

Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм –
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.

Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.

Дребните предмети

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Три мъчителни часа в операта

Снощи беше.
Гледах „Българи от старо време”.
Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.
За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.
Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.
То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.
Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).
А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…
Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.
Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.
Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.
Не бива така!!!
Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.
Вижте, на публиката й беше смешно.
Имаше аплодисменти.
А пък аз се чувствам като жертва на насилие.
Сигурна съм, че не заслужавам това.
Нито пък Любен Каравелов го заслужава.

Вятърна въртележка

Не обичам да отказвам. Мога, но не ми е приятно.
Дето се вика, ако бях жена, все бременна щях да си ходя.
Не, сериозно, ако ненавиждам нещо, това е да отказвам на добрите и разумни желания на детето си и мисля, че всеки родител ще ме разбере.
А моят син обикновено иска смислени неща, и винаги е бил грижовен към околните.
Затова едно от най-тъжните неща за мен е било, когато се е налагало да му отказвам, и то по тъпи причини, например защото не съм имала пари за нещо.
Когато той беше на три години, живеехме в София, на „Цар Асен“, близо до НДК, и всеки ден се разхождахме в района. Все така се случваше, че когато дребния е поискал да му купя въртележка от ей този дядо, все нямах пари.
А правото на игри е свещено право на всеки бозайник!
В неделя се сетих за това и с мислене и опити стигнах до истината, как се прави такава въртележчица. Много е лесно!
Трябват едно квадратче хартия, една карфица и една сламка, може и парченце гума за триене, за да се забие в карфицата и да я задържа да не пада.


И после вече можеш да си играеш с формата, материалите и цветовете и да си го усложняваш, но принципът е този.  И можеш да закрепиш въртележката на колелото си или до вратата, за да я върти вятърът при отваряне и затваряне, или в саксиите на терасата, или където си искаш – то си е твоя работа какво ще правиш 🙂
А при въртене издават весел звук! 🙂

Тя се наслаждава на дъжда

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

🙂

Тишината нахлува в стаята

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

„Двете стрели“, премиера на Сцена 99

„Двете стрели” от Александър Володин

Младежка театрална студия Сцена 99
Постановка и режисура: Христофор Недков
Музикална среда и пластика: Валерий Кондратцев
Сценография и костюми: Недялко Йорданов, Звездина Иванова, Христофор Недков 

1.
Много ли е важно, че в някаква Стара Загора някакви ученици правят театър?
Ще разширя въпроса в две посоки:
Много ли е важно, че в детските градини децата учат песнички;
и много ли е важно, че в градовете из България се играят театрални пиеси?

2.
Преди дни беше премиерата на пиесата „Двете стрели”от Александър Володин на Младежка театрална студия Сцена 99.
В пиесата се разказва за хората от едно племе, които се бият със съседните племена и се прехранват, като ловуват диви животни; имат старейшина и разрешават проблемите си на племенен съвет.
Без текстът да е видимо променен, Христофор Недков е преметнал събитията през времето и по украшенията, фона и предметите по сцената се разбира, че действието се развива след Новата ера. От западната цивилизация са останали платки от потрошени компютри, мазни черни реки и тотемите се зверят с лъскави очи от CD-та.
Всичко друго е същото (като преди и като сега) – хора, някои по-глупави, други по-коварни. Битки за влияние и чест. Любов и нелюбов.

Има още

Внимание: важна книга!

Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си

Този град е толкова неверен!

Този град е толкова неверен!
Той забрави старата любов
два пъти по-бързо и от мен.
И невъзмутимо ме прегръща
по онези улици, които…
А онези улици, които
рязко се задъхваха от радост,
ми поднасят цъфнали дървета,
дъжд и разноцветни светофари.
Нежни… Пролетта ли ги научи?
И макар че още ме разплакват,
вече ме разсмиват…