Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

…

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си