Вървя си към работа и си мисля каква мила майка имам, колко ми е хубава, колко ми е добричка. Каква е сладка сутрин, и татко и той – всеки път, когато излизам, стоят на терасата и ми махат за довиждане, докато се скрия зад съседния блок…
Я да й звънна да й кажа, че я обичам!
Звъня й на мобилния – не вдига.
Звъня на татко – не се обажда.
Нищо, може да са по терасите или в банята. Обаче като се обадя по домашния телефон, няма начин да не чуят. Той звъни като корабна сирена в задръстване на кръстовище насред буря с гръмотевици. Мисля, че свири „Малка нощна музика”, но не съм напълно сигурна, защото като звънне този телефон, тичам към него със запушени уши, толкова е пронизителен звънът му.
Звъня – не вдигат.
Ох, преди 20 минути тръгнах от къщи, нямаше да ходят никъде, какво е станало, защо не се обаждат тези хора?
Звъня на единия телефон, на втория, на третия. Нищо. Звъня пак, пак нищо.
Вървя неубедено към работа, после се обръщам на пета и тръгвам обратно към къщи, без да спирам да ги търся по телефоните.
На средата на пътя майка – о, небеса! – вдига.
– МАЙКО!!! ЗА КАКВО ГИ ИМАТЕ ТЕЗИ ТЕЛЕФОНИ?!! КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ЗВЪНЯ?! КАКВО ПРАВИТЕ? ПОМИСЛИХ, ЧЕ НЕЩО Е СТАНАЛО!!! ТАТКО НЕ ЧУВА, ДОБРЕ, АМИ ТИ КАКВО ПРАВИШ?? АМИ НОСЕТЕ ГИ СЪС СЕБЕ СИ ТЕЛЕФОНИТЕ, ИМАШ ДЖОБОВЕ, НОСИ СИ ГО НА ВРАТА, АКО ТРЯБВА! МОЖЕ ЛИ ДА МЕ ПОБЪРКВАШ РАНО СУТРИНТА?!!!!!
– Добре де, не съм чула. Извинявай.
– Добре де, нищо не е станало. Ти извинявай.
– Ти всъщност за какво се обаждаш?
– Ми… Да ти кажа, че те обичам.
– И ме разкарваш за тази глупост?! Ти си същата като баща си.
И аз й тряснах телефона.

Сега се чудя… Да й се обадя ли пак?

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

Ако най-добрият човек,
раждан някога от жена,
каже на майка си:
Ти не си ми вече майка,
аз не съм ти вече син,

какво като се свети името му,
какво като пребъде царството му?

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

По-крехък даже от преди.
По-тъничък и от тревичка.
От тялото ми се роди.
А днес е по-голям от всичко.

И моето сърце кънти.
На ум детето си прегръщам.
Сърце, не се страхувай ти.
На този свят сме си във къщи.

Краставото жабче Светльо беше клекнало на тераската, зяпаше във водата и въздишаше.
Майка му го откри чак на третата обиколка на жилището. А жилището им не беше никак малко – като се започне от мазетата в корените на водната лилия, мине се през няколко различно мътно-бистри етажа хладка вода, и се свърши с просторните веранди на листата и кокетните беседки на цветовете (два напълно разцъфнали и четири напъпили). Майката на Светльо беше жаба с добър вкус и обичаше красотата.
Светльо не познаваше своя татко.
– Не тъгувай, миличък! – казваше му понякога неговата майка, докато милваше пъпчивото му челце с лепкавите си лапки. – Нали сме си двамата. Какво ни липсва? Не чуваш ли всяка вечер как другите жабешки семейства вдигат скандали? Крещят и се обиждат…
– Не се ли обичат? – питаше Светльо.
– Обичат се, но от време на време се уморяват. А и понякога е трудно да разбереш другите.
– Но ние с теб се разбираме добре, нали, мамо?
– Да, защото ти си най-важното за мен, мило мое.
„Все пак нямаше да е лошо да си имам и един татко” – помисляше си Светльо, но на глас не казваше нищо, за да не натъжава майка си.
Светльо си мислеше за своя татко, но не прекалено често. Представяше си го как слиза от един самолет, носи куфар от крокодилска кожа и има мека кафява шапка с щъркелово перце. Идва си право вкъщи и двамата карат колела или си купуват сладолед, или хвърлят камъчета във водата… После се сещаше за майка си и виновно си обещаваше и на нея да купят сладолед, голям, с цвят на лилия и вкус на пеперуда.
Майката на Светльо знаеше и за куфара, и за шапката, и за колелата. Таткото беше заминал и тя не можеше да го върне, но се опитваше да го замести, за да не липсва нищо на синчето им. На нейното синче.
Ето и днес, пак се е скрил и си мечтае…
Тя излезе с тихо шляпане на тераската и застана до малкото си детенце.
Той я погледна през рамо, но не каза нищо, само тихичко въздъхна.
– Светльо, стига вече. Виж онзи паяк как тича по водата…
– Мамо… Нищо не разбираш!
На майката изведнъж й притъмня. Усети горчивина в устата, като от вкиснала супа от паяци. Почувства, че не са й останали никакви сили.
Тя седна тежко на мократа тераса и каза:
– Не знам къде е баща ти. Не мога да направя нищо повече. Аз просто съм тук.
– Стига с тия стари истории бе, мамо…
– Добре, какъв е проблемът сега?
– Ами… знаеш ли с какво да се намажа? Писна ми от тия пъпки. Кой ще ме целуне такъв…
„Аз малко ли те целувам?” – понечи да каже майка му, но в миг се почувства два пъти по-излишна и три пъти по-стара, и шест пъти по-самотна. Изправи се малко неуверено и провлачи чехлите си във водата към мазето, където имаше малка домашна аптечка.
Светльо дори не погледна към нея, а отново се надвеси към образа си в стъклената повърхност на водата.

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Майка ми е днес на гости в блога.
Стана така, защото аз  видях такова плетиво и ми се стори, че много би подхождало за бебешко одеялце, пък и като слушах обясненията – не ми се видя трудно за правене.
Купих прежда, започнах плетката… И нищо не стана.
Започнах отначало, плетох – разплитах, плетох – разплитах…
Майка вика – дай аз да пробвам, да видя защо така не ти върви.
И го изплете цялото.
Разбрахте ли сега каква майка имам аз!

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета