Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.
Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,
ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.
В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.
Мария Донева 
Събужда малко тъга. Поне в моята душа
то не е веселко
обаче тези неща по хората ходят, какво да се прави
🙂
Така си е
Колко много нежност си поела…..
„От нежността стареем ний. Но нищо, нищо…“ Калин Донков 🙂
Хареса ми- нежно, тревожно, истинско! Поздравления!
Благодаря!
🙂
Не са книжките виновни.
от един момент нататък вече няма никакво значение кой е виновен
Та нали това казва и стихотворението.
много е хубаво… много
мерси, мерси 🙂
Страхотно хубаво е!
🙂
Той е нож, изваден от канията.
Хладен и с нагласата да реже.
Фаса си остави във саксията.
И добре е да се забележи.
Някак не услажда му се вестника.
Може би защото е от вчера.
Вчера запозна се със заместника.
Който пък го кани на вечеря.
Гледа я. Не ще и дума, хубава!
Как усърдно мие две чинии!
Загорчава. И му става глупаво
да използва думичката ние.
И понеже иде реч за рязане,
в този пункт идеята е слаба.
След това завършекът доказан е.
С този нож не би нарязал хляба.
ох, Тошко…
Pingback: Нож… | Тодор Толев