Снизходително, към себе си.

Пролетта е свършен факт,
свежа и възможна.
Не е лошо. Ала пак
нещо мен ме гложди.

Топло е. Но не съвсем.
Тежко ми е с яке.
Що ти трябва бе, серсем,
нещо все да чакаш?!

Пролет? Пролет! Е, дойде.
Скоро ще е лято.
Есента ще наведе
клони към земята.

Всичко е наред. А ти
по часовник тичаш.
Той, светът, си се върти.
Ти какво обичаш?

Давай! Давай! От копнеж
похабяваш дните.
С лято и да преядеш,
лятото отлита.

Глупавичка мила, знам –
ти очакваш всичко.
Вече стигна чак до там –
пишеш си самичка.

И самичка си четеш,
думите си галиш.
Времена, любов, дете,
изгрев, ден и залез.

Среща в училище

Имах среща.
С клуб „Приятели на книгата“ в СОУ „Васил Левски“ – Стара Загора.
Множество хубави деца, много хубави.
Имаха предварително дадена задача – да напишат текст, в койта да са включени поне три от думите Великден, зайче, черупка, трева, боя, червено, пиле, козунак, камион, кмет, копче, слънце. Всички бяхме подготвени – те четоха, аз четох. Хубаво.
Между другото, в началото на срещата, докато се представях, споменах мимоходом, че съм на 137 години.
Едно момченце ме попита наистина ли съм на толкова. Толкова млад, а тъй галантен!
Аз казах, че не, не съм на 137. Всъщност съм на 148, но се изкарвам по-млада.
Към края на срещата учителката пита – кажете, деца, какво да пожелаем на госпожа Донева?
И те казват – да е жива и здрава, да напише още много книги…
– И още много успешни пластични операции! – допълва моят човек с годините 🙂

В гората царяха спокойствие и суматоха

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още

Драга редакция!

Драга редакция на списание „Пилешки свят“!

Пиша ви, защото на вашите страници много пъти съм намирал полезна и ценна информация и разчитам, че и на мен ще помогнете със съвет.
Аз съм Пиле, неженен, неосъждан, със собствено жилище. На снимката по-долу ще ме видите пред семейния портрет на родителите ми малко след тяхното излюпване.


Аз съм пестелив, тих, домошар с изградени навици. Не, не си търся жена.
Млад съм още и съм прекалено срамежлив.
Случаят е следният: Неотдавна един от съседите, скромен млад заек (скромен ли?! скромен ли?! о, колко скоро разбрах заблуждението, в което бях попаднал!) ме попита може ли да се нанесе с милата си в една от моите стаи, тъй като били загубили жилището си.  Домът ми е  просторен, светъл, и макар че аз живея в него сам, редовно мия прозорците и бърша праха.
Приех зайците. Видяха ми се приветливи и простодушни.
Има още

Гинко и Детелина

Той живееше от миналото лято.
На терасата.
Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.
Това са просто първите ми листа. Ще имам много.
Казвам се Гинко.
Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.
Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.
Но не и за Детелина.
Има още

Гинко

Това е Гинко, в неговата заешка саксия, заедно с приятелката му Детелина.


След сто години Гинко ще бъде грамадно красиво дърво, а аз ще бъда мъничка бабичка, ще се катеря по клоните му, ще си късам листа и ще си варя чай за опресняване на паметта.