Това е приказка на Гурам Петриашвили.
Имам една негова книга – „Човекът, който обичаше дъжда“.
Тя е повече от прекрасна. Не си я спомням, но помня колко много я обичах.
Днес преобърнах всичко, но не можах да си я открия.
Имам смътен спомен, че е възможно да съм я подарила… а може и да си измислям от съжаление, че я няма.
Намерих само „Динозавърчето“ в Бунтарите.

Ако на някой му се слуша, може да си я дръпне от тук.
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Неделя 11.09.11.

Мария:
Аз съм тъжна и проклета.
Днес ще бъда на диета.
Гладна съм. Ужасно даже!
Чувствам, че ще се откажа. 🙂

ТТ
Не мъчи снагата клета
със диетата проклета!
Знай – препечена филия
не е символ на аскета,
а е жива проклетия!
Спирай подлата диета! 🙂

ТТ:
Три пиперки на бюрек!
Дъхаво суджуче!
Та нали си бял човек,
а не гладно куче! 🙂

Взето от тук. 

В Раднево живее котка –
сивичка, на име Мая.
По-възпитана и кротка
котка на света не зная!

Почетен болничен жител,
пази Тошковия стол.
Тя на Тошко е служител,
и работи фейс-контрол.

Който мине, го подушва
и, разсеяна такава,
уж че дреме, а подслушва,
уж че спи – а проверява.

И на пръсти тихо влиза
в Тошковия кабинет,
шушка там, и се изнизва
чак след рапорта приет.

На снимката – Мая на коленете ми по време на работа. 🙂

Това не е текст за четене!
Ако някой го прочете просто ей така, няма да разбере нищо.
Това са български думички, с които може да се изпее тази песен:
Tom Jobim e Chico Buarque – Anos Dourados

Пускаш си музиката и четеш на нейния фон, иначе не се разбира хубавото.

То не е превод, а думите, които аз чувам, когато я слушам. От оригинала съм взела любов, декември и Мария.
За песента ме подсети Атанас Гунов, за което му благодаря. 🙂

Помня, че обичах
да срещам, Мария,
погледа ти сутрин.
Ти беше щастлива.
Беше малка тайна
усмивката, дошла
от твоя сън,
хубава и топла
от нашата любов.

Помня, че обичах.
Но вече
не помня.
Вече е декември,
студен и самотен.
Вече не събуждам
с обичам, обичам,
твоята усмивка,

красива от съня,
красива от съня.

Времето минава
без тебе, Мария.
Нека се обадя
да чуя гласа ти.
Само да ти кажа,
че искам тези дни и този сън,
погледа ти сутрин,
и твоята любов.

Празници и хора
препълват декември.
Стаята ми бавно
потъва в мъглата.
Сутрин не изгрява
любимото ти сънено лице.
Липсваш ми ужасно,

красива от съня,
красива от съня.

Ловджийско коте – сред доматите
преследва някакви вредители.
Наднича хищно през листата.
Праисторически родители

то има, и сега в момента
е саблезъбо и уверено.
Прикрива стъпките си с мента
и кихва важно и наперено.

А щом се разхвърчат врабчетата
и от високо му се смеят,
измяуква: Дишайте, момчета.
И ги оставя да живеят.

🙂

Вестник „Искра“, Казанлък, от 19 август 🙂

За мен е чест.

Август протяга се дълго и бавно –
топлото време разглезва.
Мокър след банята стъпки оставя.
После следата изчезва.

Гледа в хладилника – алена диня.
Август багажа си стяга.
После чак, мисли къде да замине.
И засега го отлага.

Аз котки на кого да е не давам за осиновяване.
Може да са от плат, ама и те душа носят.
И какво ли не се случва с тези котки. Все с хубави хора ме срещат. Като нищо ще вземат да ме омъжат някой ден (да се не надява човек) (ама на, надява се.)
И ето един ден, тръгва едно от котетата за Варна, при Еола.
Какво е правило, какво е струвало – не знам, обаче днес
днес!
получих подаръци!!!
То е ходатайствало за мене!

и още:

Благодаря, коте!
Благодаря и на теб, Еол, чист вятър, увит в изпокъсана риза!
🙂