– Не ща!
– Искаш!
– Не и не! Няма пък!
– Няма, ама има!
– Млад съм още!
– Млад ли? Мечтай си!
– Млад съм. Само на 400 години.
– Само? Само? Съучениците ти вече имат внуци!
– Защото нямат акъл!
– Ами ти бе, умния, ти акъл имаш ли?
– Имам! Затова съм ерген!
– Свърши тая. До края на годината искам да се ожениш. Иначе…
– Иначе какво?
– Иначе ще останеш без наследство!
– Все едно има от какво да ме лишиш! Имаме само тая пещера. И тя е общинска!
– Така ли мислиш?
– Така. Защо, да не би да криеш нещо от мене?
– Не знам. Не казвам.
– Мамо! Мамичко! Не вярвам да имаш тайни от мене. Аз съм твоето момченце…
– Да бе, момченце.
– Първородният ти син! И единствен при това!
– Аз ли не знам? 98 часа те раждах!
– Е, бива ли да криеш тайни от твоето момченце-джудженце?
– Ти си срам и за майка си, и за целия джуджешки род! На 400 години стана – една кофа въглища не си изкопал!
– Оф, пак почна да опяваш…
– Другите джуджета трупат злато – мооичкият го пръска по русалки и вещици!
– Женските джуджета имат по-гъсти бради от моята ма, мамо!
– Така и трябва! Пък ти, я ми кажи, с кой акъл се обръсна? Пусни си една хубава брада, да заприличаш на джудже! Татко ти ако беше жив, щеше да умре, като те види!
– Хайде сега пък татко…
– Кой ме наказа да се мъча с тоя мой син непрокопсан?!!!
– Мамо, не реви! Моля ти се…
– Не ми се моли! Молбите бяха до тук. Няма я вече мама. Има госпожа Антрацитова. И казах – до края на годината ако не доведеш булка – няма наследство.
– Мамо… ах, простете, госпожа Антрацитова! Туй с булката няма да стане. Първо, днес е 27 декември, 8 вечерта, и второ – наследство няма да получа, защото ти си на 900 години и явно, че ще живееш вечно. И ТРЕТО – нямаме пари! Нямаме нищо!
– Малкият ми глупчо. А делвата със злато от татко ти?
– А?
– А я!
– Делва?
– Да.
– И вътре злато?
– Ъхъ.
– И защо аз научавам за нея чак сега?
– Защото днес случайно намерих завещанието. Беше пъхнато при сатенените ми гащички.
– Мамо!
– Какво ги запушваш тия уши! А не съм само майка, аз съм и жена!
– И какво за златото?
– Ами в завещанието пише, че ще го наследиш на 31.12.2016, но само при при условие, че си женен.
– Ами ако не съм?
– Получават го русалките от бар „Тортуга”. Ставай! Ставай бе! Ставай и отивай да се жениш!!!

Това, което е за пред хора:

Годината започна с пътешествията с „Тя се наслаждава на дъжда”. Попътувахме добре, дори ни хвана снежно бедствие след срещата в Плевен, незабравима работа.

Литературният клуб „Без заглавие” завърши първата си година и започна втората. Сега това е най-любимото ми време и място, с децата.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони, последният концерт за годината беше преди няколко дни и още не ме е напуснало чувството за щастливо спокойствие.

Написах текст за марша на Втора тунджанска механизирана бригада и на Трети март в операта го изпълниха за пръв път, страхотно вълнуващо беше.

Написах песничките за една куклена пиеса, и толкова ми хареса това занимание, че по-късно написах още една пиеса, по „Принцесата и граховото зърно”, мисля, че това е най-хубавото нещо, което написах през 2016.

Работих в Дневния център „Свети свети Козма и Дамян”. Написах драматизация по романа „Бабата-бандит” и я поставих там. Играхме пред публика, дори на второто представление аз играх ролята на Бен.

Отново имахме курс по рисуване с Тошо Стефанов, прекрасни часове. Много ми се рисува.

Уших безброй играчки.

На Яница Нешева й хрумна прелестната и великодушна идея да ме извика да водя един оперен концерт, а накрая като бис и изненада и аз пях. Никога няма да забравя репетициите и самия концерт. И концерта на Библиофония, на който мяукахме пак.

Правихме кукли с приятели в Камчия и Киселчово.

В края на годината излезе „Любовта идва”, най-хубавото за мен е, че Иво направи корицата.

И че Иво е здрав и си учи уроците, а сега в момента е във ваканция и спи в другата стая, дойде си за няколко дни. А майка и татко са при мен, огънят в печката гори, и ние сме си заедно. До преди малко говорихме с кака по телефона, сега си почиваме и после пак ще й звънна.

И знаете ли какво разбрах?

Любовта идва.

Обичам как се чувствам, докато слушам музиката, обичам гласа на Марина, обичам публиката, особено тези хора, които познавам, и онези, които идват за първи път, също така снимките на Евгени Димитров, и това, че ние сме си ние на тези концерти.

А сега почивката може да започне.

❤

Всичко стана неочаквано – баба Ганка хлопна вратата пред носа му и го обрече на бяла смърт.
Бива ли един черен котарак да загине от бяла смърт, и то точно преди Нова година?
Спиридон измяука възмутено, драсна с нокът по вратата. Дори я блъсна няколко пъти с плоското си теме. Баба Ганка не отвори.
Вятърът му духаше в ушите.
– Непоносимо е! – помисли си Спиридон и потърси закътано място.
До вратата на плевнята видя малка цепнатина и с усилие се промъкна вътре. Беше сумрачно, миришеше на прахоляк и на… да! – на мишленца.
Очите на Спиридон блеснаха с опасна зелена светлина. Ноктите му се показаха от пухкавите лапи като ножове, които излизат от ножниците си, за да сеят ужас и смърт.
Преди местното население да се усети, пред Спиридон се извиси купчина дребен дивеч.
– Ето какъв съм аз. Герой. Защитник. Ловец на глави и опашки! Как не я е срам баба Ганка да заключи такъв славен герой като мен навън на студа! Ще види тя!
Друг път Спиридон носеше на баба Ганка някои от трофеите си, и тя да се порадва. Полагаше върху прага кога миша глава, кога плъхско черво. Нежно и деликатно измъркваше:
– Да си имаш за супичка – и се отдалечаваше, за да може старицата да си похапне, без да се смущава. Все пак тя беше неговото семейство. А не се е родил онзи, който ще посмее да обвини Спиридон, че не е грижовен домакин и мъж на място.
Не и този път! Той започна да яде с настървение, като хрупаше и мляскаше. Първо изяде четири големи мишки, като си оставяше опашките за накрая. Малките мишлета бяха леко безвкусни, но много крехки. Въпреки че по принцип му бяха любим деликатес, към дванайсетото мишле вече едва преглъщаше. Последните три изяде с отвращение, само от инат, нищо да не остане за подлата подлекиня баба Г.
Накрая се просна на пода. Беше се разгорещил от лова и от последвалото го пиршество, а от студения под изведнъж настръхна.
Опита се да се премести, без да става, като гребеше с лапи и влачеше корем. Затътри се до процепа, през който беше влязъл, промуши главата си, но после се заклещи.
Отвън вятърът брулеше носа му, а вътре лапите му изтръпваха все повече. Спиридон вдигна отчаян поглед към небесата…
…и без да ще, надзърна в глъбините под бабината Ганкина пола.
– Бабин Спиро, чедо недосмаслено, защо бягаш, непрокопсанико? Ненагледния ми той, чумата да те тръшне, дето така изкара на баба си Ганка акъла… – занарежда бабичката. Влезе в плевнята, освободи го от капана и на ръце го отнесе у дома.
А там беше топло, та горещо. Върху печката къкреше тенджерка с пилешка яхния.
О, колко лошо му стана на горкия Спиридон! Сякаш мишките в корема му се разтанцуваха като побеснели. Хвърлиха се да се спасяват от Спиридонова власт, метнаха се едновременно към всички изходи.
Баба Ганка, вдетинена, разнежена, му тури шапка на главата, върза му шалче – моля ви се, шалче! – и тикна муцуната му в купичка топло мляко.
Ушите му запищяха, сякаш в тях засвириха с тръби цял сонм миши архангели на отмъщението.
– Само да не повърна в полата на баба Ганка – започна да се моли Спиридон. – Или нещо по-лошо… Да ме отмине тая купа с мляко, обещавам, че от утре ще стана веган. Чесън, лук и краставици – брътвежът му премина в бълнуване.
– Веган! Веган!
Баба Гинка го побутна още по-близо до печката.
– Мъркай, чедо, мъркай си. Нали ти е хубаво? А така, бабин Спиро… – и излезе.
Спиридон дори не погледна след нея. Запуши устата си с лапи и зачака неизбежното.
А в Лапландия едно малко котешко джудже сериозно се замисли за кариерното си развитие. Котаракът бе добър, всичките му желания се изпълниха – и пак лошо.
Над селото тихо заваля пухкав бял сняг.

Чудна среща в Пловдив. Очарователно-безгрижна и много весела, знаете ли колко се смяхме! В София бях много по-стегната и тревожна, а снощи беше тъй леко…
И аз ходя на срещи с писатели, особено на такива, които харесвам и чиито книги обичам. Всеки път си мисля – да занеса ли букет, или някакво подаръче, което не тежи, бива ли да го занимавам със себе си, как хем да не отнемам време, хем да изкажа целия си възторг…
Знам какво получавам от вас. Цялото време и внимание, всичко, което стои зад тихото ви присъствие в залата. Толкова много ви обичам, хора…
А Гери ме смая – отглеждала е цяла година едно цветенце, което не успях да занеса до Стара Загора, и сега ми го връчи, пораснало и зелено! Гери прави това и с книгите – от печатницата те отиват в борсата, докато си намерят човек със свободни ръце и сърце, който да ги прибере в дома си.
А Ерна ме обсипа с благодат. С луковици, лодки, морета, цветя и червена чушка за разкош!
И така, година след година, много години вече, се виждаме, и се познаваме, и си даваме надежда. В Пловдив и в живота.
Благодаря ❤
Ето няколко снимки, които си набрах от страниците на хората из фейсбук – от Деа Воскресенска, Светла Герджикова, Елеонора Кълвачева.

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…

В сряда вечерта ще има концерт на хор „Библиофония“ и приятели. И Яница Нешева ще участва, и дори ще измяукаме пак заедно онзи дует.
Сря-да! Сря-да! Да!

❤

Изчаках да мине малко време, но вълнението ми не иска да стихне. И аз не искам да стихва. Получих толкова много топли прегръдки, че не трябва никога повече да ми бъде студено.
Не можах да обиколя панаира, защото идваха мили, сладки хора да си поговорим, да им подпиша книга, или пък „аз си купих книгата още преди това, но може ли малко да я подържите?“
Няма как да се отблагодаря за цялото внимание, радост и топлота, но мога да мисля за тях, да ги запомня и да се опитам да бъда на висотата на празника, всеки ден.
Видях отдалеч лица на приятели, които после не успях да поздравя.
Получих похвала от господина, който се грижи за озвучаването, и от охранителя. Това значи много.
За мен това беше голяма вечер. Много важна. Вие бяхте там.
Ето няколко снимки, които взех от фейсбук, снимките са от Стефка Крушарова, Любомир Перчемлиев, Зина Чаушева, Зорница Христозова, Симеон Аспарухов, Ивелина Чолакова и Радослав Чипанов.
Има също и видео, на което много се радвам. Погледах от тук – от там, и установих, че да, наистина съм силно притеснена, необичайно, и я, ами че аз не съм дебела!
Сърцето ми е пълно с благодарност.

Макар че, като се замисля, тези кавички за какво са ми?
Пловдив ми е любим, без кавички, с кавички, всякак.
И тъй, премиерата на новата книжка в Пловдив ще бъде в понеделник, 19 декември, от 18,15 в Bee Bop Cafe.
За гостите е от 18,15. За мен е 18,00, но като се добави вечното закъснение… Надявам се да се видим там!
❤

Ако някой му беше казал, че ще се загуби в мола, то щеше да се смее, докато му потекат сълзи. Що за идея?!
Първо на първо, то никога не беше стъпвало в мол, нито имаше намерение да стъпва.
Защото – и това беше второ на второ – домашните духчета са си домошари. Тяхното място си е у дома и няма сила или съблазън, която да ги изкара от там.
А точно пък него – особено. Ако имаше състезание кой е най-привързан към тихия, сънлив, затворен живот, то щеше да спечели златната купа сред всички духчета на планетата. Но нямаше да отиде да си я получи, защото нямаше да му се излиза от къщи.
И изведнъж – да се загуби. И то в мола!
Домашното духче затътри крачета по настилката на пода и се подслони под една пейка. Беше просто смазано под една част объркване, две части уплаха, три части неизвестност и четири части унижение. Без черупката на милия си дом се чувстваше голо, като разсъблечено на публично място. И това, че е невидимо, въобще не подобряваше нещата. Хич.
Освен това го болеше главата там, където оня гаден цип го беше оскубал.
То какво е криво, че чантата на Петя ухаеше толкова сладичко, и отвътре имаше такъв мекичък несесер, и беше тъмничко и топличко. Всяко домашно духче би си полегнало в такава чанта. В нея имаше ягодов гланц за устни (ммм, мазничък!), и химикалки, и дъвки, и шапка, и книга, и ключ, и всякакви интересности и полезности, и то първо си поигра, после си полегна, после си поспа…
А после ципът го оскуба и всички вещи с трясък ще изсипаха заедно с духчето на някакво светло и кораво място сред чужди миризми и гласове, ръката на Петя го перна и го метна встрани, и докато се осъзнае, тя си събра обратно нещата (без него), даде някакви пари и се скри зад една врата.
Домашното духче се затича едновременно във всички посоки. Завъртя се. Загуби се.
Хора. Викове. Обувки. Всякакви чужди неща!
Стана му лошо. Погледна се в едно огледало и не се видя. Да бе, нали съм невидимо.
Най-лошото е, че не усещаше нито следа от присъствие на други домашни духчета. Сградата беше съвсем нова и безлична.
Духчето зае позиция под пейката срещу вратата, зад която изчезна Петя, задъвка крайчето на яката си и се приготви да чака.
Хубаво си, мое мило Отечество!

Коледа носи любими неща

Джазът пее на български на 23 декември от 19,30 часа в Сити Марк Арт Център, бул. „Янко Сакъзов” № 30

Тях нищо не ги засяга.

Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

Лили натисна копчето на асансьора и с цялото си тяло усети гадното чувство как нокътят й се счупи. Не я заболя, но самото усещане беше отвратително. Дори чу звука.
Ами да. Защо да не счупи нокът? Вечерта беше най-прекрасната в живота й, а само след минута щеше да стане ужасна.
А тъпият асансьор изобщо не работеше, явно.
Лили се заизкачва по стълбите, като хем бързаше, защото вече беше почти 12 през нощта, хем се бавеше, защото знаеше, че майка й и баща й не спят, а стоят в хола и я чакат, за да се убедят, че е жива и здрава, а после да й крещят. Майка й щеше да крещи. Баща й щеше да мълчи и да гледа разочаровано и огорчено, а после да каже на майка й – Стига. Няма смисъл. На нея й е все едно за нас. – и двамата да отидат в спалнята си, като се подкрепят взаимно като ранени войници.
Лили спря на етажа. Включи си телефона. После дълго и нервно рови в чантата си за ключа.
Разбира се. Защо да не го загуби точно днес? Прехапа устната си и усети вкус на кръв. Близна ухапаното място. Преди пет минути точно там беше езикът му. Беше… Беше страхотно.
Лили се засмя и устната я заболя. После се засмя пак нарочно. Дали по лицето й си личат целувките? Просто не можеше да си тръгне, а после изведнъж стана 11,30.
За момиче, което задължително трябва в 9 да си бъде вкъщи… и за момиче, което има гадже от 4 дни… вечерта беше доста вълнуваща.
Е, сега щеше да й излезе през носа.
Бръкна за последно в чантата си и този път ключът сам се пъхна в ръката й. Беше грапав и студен.
Пъхна го в ключалката и тихо го превъртя.
Чудно. Беше тъмно. Доближи се до вратата на спалнята и чу, че баща й най-спокойно си хърка.
– Ще ми се размине, а? – усмихна се Лили и пак малко я заболя.
Мина през банята. Изми си ръцете. После дълго се гледа в огледалото. Беше си същата. Само бузите й бяха зачервени, но то можеше да е от тичането по стълбите.
Реши да не се къпе тази вечер, не искаше да измие целувките от лицето си. Толкова много целувки! Три часа целувки. Но по-добре все пак, че си тръгна.
Тихичко мина по коридора и се шмугна в своята стая. Не включи лампата. Свали си дрехите, пъхна се в пижамата на зайчета и седна на леглото.
В този миг някой почука по стъклото.
Лили подскочи. Баща й е заключил по грешка майка й на терасата и тя, горката, сигурно умира от студ – това беше първото, което й мина през ума. Доближи лице до студеното стъкло.
Стига бе!
На терасата имаше нежен бял еднорог, който на лунната светлина изглеждаше прозрачен.
Лили отвори, без да се замисли, и еднорогът влезе, като стъпваше деликатно по мокета.
Беше огромен, сякаш изпълваше целия въздух. Излъчваше меко сияние. Миглите му бяха дълги и извити, очите – виолетови. Ухаеше на теменужки.
Лили отстъпи назад, седна на леглото. Еднорогът подуши лицето й – тя усети топлия му дъх и си помисли – тази нощ всички ме целуват. После той опря муцуната си върху рамото й и остана така.
– Ти… еднорог ли си? – попита шепнешком Лили. – Защо си дошъл?
– Аз винаги съм бил тук – отговори й той беззвучно, вътре в ума й.
– Ти моят еднорог ли си?
– Да. А ти си моето момиче.
– Защо те виждам чак сега?
– Защото утре вечер ще се случи нещо.
– Нещо лошо ли? – почти извика Лили.
– Не, миличко. Нещо много хубаво. Не се страхувай. Утре ще се случи нещо много красиво и ти ще бъдеш много щастлива много дълго време. Само че…
– Само че какво?
– Само че вече няма да си имаш еднорог.
Телефонът й изпука. SMS. Лили се дръпна от еднорога, за да прочете съобщението.
„Караха ли ти се? Ти си най-красивото момиче на света!Нямам търпение да те видя утре!“
Лили целуна телефона и зацъка за отговор. Писаха си съобщения повече от час. Когато изпрати последното, тя се сети за еднорога.
Но той вече си беше отишъл.