Ако някой му беше казал, че ще се загуби в мола, то щеше да се смее, докато му потекат сълзи. Що за идея?!
Първо на първо, то никога не беше стъпвало в мол, нито имаше намерение да стъпва.
Защото – и това беше второ на второ – домашните духчета са си домошари. Тяхното място си е у дома и няма сила или съблазън, която да ги изкара от там.
А точно пък него – особено. Ако имаше състезание кой е най-привързан към тихия, сънлив, затворен живот, то щеше да спечели златната купа сред всички духчета на планетата. Но нямаше да отиде да си я получи, защото нямаше да му се излиза от къщи.
И изведнъж – да се загуби. И то в мола!
Домашното духче затътри крачета по настилката на пода и се подслони под една пейка. Беше просто смазано под една част объркване, две части уплаха, три части неизвестност и четири части унижение. Без черупката на милия си дом се чувстваше голо, като разсъблечено на публично място. И това, че е невидимо, въобще не подобряваше нещата. Хич.
Освен това го болеше главата там, където оня гаден цип го беше оскубал.
То какво е криво, че чантата на Петя ухаеше толкова сладичко, и отвътре имаше такъв мекичък несесер, и беше тъмничко и топличко. Всяко домашно духче би си полегнало в такава чанта. В нея имаше ягодов гланц за устни (ммм, мазничък!), и химикалки, и дъвки, и шапка, и книга, и ключ, и всякакви интересности и полезности, и то първо си поигра, после си полегна, после си поспа…
А после ципът го оскуба и всички вещи с трясък ще изсипаха заедно с духчето на някакво светло и кораво място сред чужди миризми и гласове, ръката на Петя го перна и го метна встрани, и докато се осъзнае, тя си събра обратно нещата (без него), даде някакви пари и се скри зад една врата.
Домашното духче се затича едновременно във всички посоки. Завъртя се. Загуби се.
Хора. Викове. Обувки. Всякакви чужди неща!
Стана му лошо. Погледна се в едно огледало и не се видя. Да бе, нали съм невидимо.
Най-лошото е, че не усещаше нито следа от присъствие на други домашни духчета. Сградата беше съвсем нова и безлична.
Духчето зае позиция под пейката срещу вратата, зад която изчезна Петя, задъвка крайчето на яката си и се приготви да чака.
Хубаво си, мое мило Отечество!