Другата седмица от вторник до неделя ще има фестивал на детската книга. Аз му казвам така накратко, а пък той си има име СМЛФДМ. На картинката по-долу ще го видите разгърнато. Ще има срещи с писатели, художници, музиканти, артисти, хора с най-различни дарби и занятия, свързани с книгите. Аз най-много се развълнувах, като видях, че на 12.12 ще има среща и с един мой приятел, Хавиер Качо, ура. Ние пък с Петя Кокудева ще участваме във вторник.
Събитията ще бъдат онлайн, което е жалко, но и страхотно: аз няма да се наложи да пътувам 10 часа с влак, рейс и камила този ден, а във всички останали дни ще гледам срещите на компютъра.
Мисля, че линкове ще могат да се намерят във Фейсбук, а цялата програма е тук:
Излезе от печат книгата на Джейн Риърдън „Имало едно Мече“. Щастлива съм, че ми дадоха на мене да я преведа. Когато ме попитаха, Захари Карабашлиев ме попита по телефона, започнах да дишам плитко и бързо и сърцето ми се разтупа зънн-зънн-зъннн като камбана, и аз казах Да, и после докато пишех превода, не спирах да се чувствам така. Някои места не бяха точно за превеждане, а бяха измишльотини за преизмишльотване. Понеже Зайо пита Кристофър Робин – а ти къде беше, преди да дойдеш тук, и откъде дойдохме ние всички – ето я (пред)историята на историята. В началото Кристофър е бебе и после неусетно пораства, но и той, и играчките все пак са деца и говорят с думите, с които разполагат. Виждат непознати неща и чувстват нови чувства, а трябва да говорят за тях с думите, които знаят, а това са малки детски думи и къси изречения, и много неща се назовават описателно, по най-късия път, с повторения, ту непълно, ту бъбриво, а трябваше да се запази чарът на тези разкази. Аз си препрочетох „Мечо Пух“ и се оказа, че я помня избирателно и частично. Например си спомних, че песничките, които той си тананика, никога не са ми харесвали, затова ги прескачах и разбира се, не съм ги забравила, защото никога не съм ги запомняла. После Иво като мъничък обичаше да слуша приказката на касета и тези песни, дето се пеят там, си бяха хубави… Абе с две думи, новите песнички ги преведох звън-ко. Дано пък да не сте свикнали със старите и да кажете – ама защо тези тук са такива, а не онакива като онези там. И в един момент, точно определен, усетих как се Осмелявам, и тогава вече едновременно заорах и хвръкнах. Стига съм споделяла тайни. Ето една песничка.
Приятно е да правиш разходки вън от къщи. Дърво да изкатериш с добър приятел – също. И заедно да тичате през росната трева. В потока да пошляпате със него след това.
Обаче всички знаят – и то е всеизвестно, че след разходка дълга е истински чудесно, премръзнали и весели, със него най-накрая, навреме да се върнете за сладкото и чая.
– Сладко и чай? Това е добра идея – каза Кристофър Робин. Имаме и кекс. И те пиха чай, и заживяха дълго и щастливо. КРАЙ.
Излезе от печат „Коледата на Мог“ от Джудит Кер. Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът. А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове, също както направих преди време и с „Мог забраваната“. Моля, заповядайте, подарък от мен.
Коледата на Мог
от Джудит Кер превод в стихове – Мария Донева
Доброто коте Мог един път се събуди, усети нещо странно и почна да се чуди.
Не я помилва никой. Заети бяха всички. Рисуваше си Деби с моливи и боички.
Лепеше нещо Ники, облегнат на стената. Големите пък бяха заети със храната.
Защо не й се радват, а всеки й се мръщи? Със непознати хора днес беше пълно вкъщи.
Един усмихнат чичко с балонче във ръцете. Две лелички – на пръсти със шарени пакети.
„Това не ми харесва!” – сърдито Мог си каза. Излезе във градината и легна на перваза. Сега какво да прави? С кого да поиграе? Реши да си подремне, наместо да скучае.
Внезапно се събуди. О, не! Не беше сън! Видя дърво… което… вървеше там, навън!
Мог стресна се: „Дърветата не бива да вървят! Те трябва неподвижно и мирно да стоят. Едно дърво проходи ли, не знам какво ще стане! То може да се спусне и с клони да ме хване!”
Мог хукна и след малко убежище намери – със нокти се захвана и взе да се катери. Дървото се развика: – Слез долу! Слизай, Мог! „На покрива отивам, че той е по-висок. Това дърво хем ходи, хем вика и говори! Я аз да си се скрия. Ще ида там, най-горе.”
Дървото долу вика, отгоре Мог се мръщи. Накрая то прегракна и влезе вътре вкъщи. А Моги мръзне вън! И даже – що да види! – по мокрите и ледени червени керемиди започнаха да падат едни неща мънички, а също и по Мог, по нейните ушички, по лапите, опашката… Премръзна й носът. Снежинки Моги виждаше съвсем за първи път!
”Мяу, взех да огладнявам… а и от студ треперя…” Дошло бе вече време да хапне за вечеря. – Мог мрази да е гладна! – тревожно Деби каза. – Да я нахраним, мамо! Със тебе ще изляза. Напълниха паничката и викаха Мог двете, но тя да си остане там, горе, предпочете.
И свита до комина, за цяла нощ навън, остана Мог, заспа и засънува сън:
Качена бе на облак, високо горе пак, от облака се ръсеха мишлета като сняг, Мог радостно ги гонеше и мъркаше с наслада… Но изведнъж усети, че в бездната пропада!
На сутринта семейството стоеше притеснено, защото Мог бе гладна, сама и на студено. Закуската отдавна сервирана им беше, но всеки се тревожеше и никой не ядеше. И веселият чичо, и той с тъга я чака, а пък едната леля направо се разплака.
Внезапно чуха шум да идва от комина. А после нещо тупна във тяхната камина.
– Това е Дядо Коледа! – едната леля викна. – Не, той не е с опашка! – в миг другата възкликна.
А Деби се досети: – Хей, Моги си дойде! Прегърна я и Мог започна да преде.
А после я изкъпаха, защото беше мръсна. Това не й хареса изобщо. Но по-късно…
По-късно, след това, денят прекрасен стана. И къщата – в украса от пода до тавана. Дървото беше спряло да ходи и мълчеше, нагиздено с играчки – и то прекрасно беше.
А Моги бе на топло. Похапна до насита. Подаръци получи. Почувства се честита.
И всички й се радваха. Вън трупаше снегът. Така посрещна Коледата Мог за първи път.
Вчера имах доста работа, но ми дойде вдъхновение, зарязах всичко и направих коледните картички. Изникна ми идея, я да я изпробвам – става.
Само че ще ми трябват някакви други хартии… Дебелите не залепват добре, тънките се сгърчват, лепилото с брокат не съхне, сухото лепило станало на гума, я да видя какво има в онзи шкаф, останаха ли от цветните картони (останаха, ама картичката стана морска и лятна)…
И така, тазгодишните коледни картички ги преплетох. Имаше такъв елемент в сценографията на една от пиесите на фестивала Пиеро, и по спомен от там.
А вторият вид са от едни листове с картинки, които през лятото купих от един от онези немски магазини за всякакви неща. Рисунките са толкова нежни, че е почти непоносимо, затова нарочно добавих и нещо шаренко и нещо накриво.
Животът се клати като стара маса, с картичките ще му подпра куция крак, дано не се преобърне.
Орехова шума пърха и пропада. Лута се през клоните. На земята сяда. От росата става тежка и кафява. В подгъва на дрехата й орехче остава. Орехът безшумен не отронва дума, гол и сам, сред тънък пласт мокра суха шума.
В кръг като кръгове в спирала, колело във колело, и без край и без начало – сякаш вечно е било, снежна топка в планината и балон на карнавал, въртележка край луната в небосклона засиял, и часовникът помита часовете да летят, и през космоса полита като ябълка светът, и унася те шумът в мелниците на ума.
Като спускане безкрайно от един тунел във друг, в пещера, във пропаст тайна – слънце не огрява тук, като скръцване с вратата във полузабравен сън, както цопва във водата малко камъче със звън, и часовникът помита часовете да летят, и през космоса полита като ябълка светът, и унася те шумът в мелниците на ума.
Звънват ключовете гладко, звук от дума те души. Лятото ли беше кратко? Ти ли някъде сгреши? И любовници танцуват по брега, и ги следиш. Барабани ли се чуват, с пръсти ли барабаниш? Стари снимки на стената, ред от песен на дете, имената и лицата – помниш ли чии са те? И когато свърши всичко, и животът ти виси на едно листо самичко с цвят на нейните коси.
Като кръгове в спирала, колело след колело, и без край и без начало – сякаш вечно е било, Чезнат образи в дима и унася те шумът в мелниците на ума.
Мария Донева 