Това малко зелено легло
беше на Ивелина, на Мария,
на Нико, на Андони, на Иво.

Една нарисувана лисичка

ги преведе през сънищата,
през тряснатите врати,
през далечните камбани,
през високата температура,
през ваксините, през млякото, през чая.

Боже на детските легла,
боже на плетените кошчета,
боже на люлките,

грижи се за малките в твоята кошара
и не забравяй нарисуваната лисичка.

Четене на глас на стихове и поема

1 август, 19:00 часа
Фоайето на Радио Стара Загора

Официална премиера на поемата

„Заекът и неговата мечта“

Мили приятели! Имам идея!
Каня и вас да се включите в нея.
Случи се тъй, че написах поема.
И си реших – аз защо ли не взема
и да я кажа пред всички на глас?
Не, не пред всички, а само пред вас!
Може да стане! Помислих, и ето:
в сряда. На радиото фоайето.
Точно във 7 – да бъде по-хладно.
За да не слушате рими на гладно,
знайте, че топло ще бъдат приети
всякакви кифлички, сладки, солети.
Аз ще ви черпя със тоник и мента,
за да е свеж и прохладен моментА.
Юли преваля и август пристига.
Лятос – поема. На есен пък – книга.
Давам ви повод да се съберем,
че ще се изпозабравим съвсем.
Нека се видим да ви прочета
„Заекът
и
неговата мечта“!

🙂

Тук елхите потрепват със тънки игли.
Тук и птиците пеят тревожно.
Ти живееш в гора със вълшебни мъгли
и да тръгнеш не ти е възможно.
По черешата съхне изпраният цвят,
а дъждът с капки люляка цели.
Аз ще дойда за теб, и ще тръгнем назад
към двореца, огласян от трели.

Твоят дом – очарован, прикрит и смутен,
е скрит от света и от мене.
Ти не знаеш – духът ти е там заловен,
омагьосан в гората зелена.
Нека съхне тревата без капка вода
и луната да чезне в небето.
Все едно, аз ще дойда да те отведа
в светъл замък с балкон над морето.

В кой ден ще излезеш, във колко часа,
внимателна и предпазлива?
Кога на ръце аз ще те отнеса
там, където ще бъдем щастливи?

Ще те грабна, щом искаш. Насреща съм, знай.
Колко сили съм пръскал без нужда…
Ще си имаме свой, малко бедничък рай,
щом дворците прекрасни са чужди.

Един опит, с цялото ми смирение.

Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мария
Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

ТТ

И ще дойде полека
топла есенна пара,
и мъглицата мека
като дъх на попара,

и ще вейнат вихрушки,
ще простине морето,
дим от печени чушки
ще просмуква прането,

и денят ще се сгуши
като баба на сянка,
ти плетеш, аз пък пуша –
ние, вечните двамка…

Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.

Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.

Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно
юли спи на пейка в парка.