Две хиляди и петнайста беше добра година.
Прегледах категория „новини” в блога и ето що:
Писах стихотворения, а още повече пътувах, за да ги казвам пред благи и сърдечни хора в София, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Хасково (по пътя натам видях първия щъркел за годината!), Казанлък (веднъж през пролетта и веднъж през есента), Варна (о, спомняте ли си, госпожо, колко много плакахме всички и колко хубаво беше), Шумен, Добрич, Сливен, Русе (пролет-есен, в Русе бих живяла заради приятелите), Разград, Труд (Светле!), Пазарджик, Карлово, Житница (и леля Ана), пак Пловдив и за десерт – Асеновград.
Направили сме четири концерта в Чайната. (обичам Марина, Антони и Венци.) (то се знае, ама аз да кажа, защото ми е много приятно)
Имаме си ученически литературен клуб „Без заглавие”. Идват няколко превъзходни деца. Не се справям добре, не успявам да събера повече деца, поне десет, за да им е интересно да си общуват помежду си. Ама… може би по-нататък ще стане.
Участвах пак със стихотворения в спектакъла на Па де Кре на Кремена Костова и много се гордея с това, защото беше вълшебно.
В театъра в психиатрията в Раднево през пролетта поставих „Шантави пари” от Рей Куни. Дори се наложи и аз да играя в едно представление, и то най-главна роля, бях Хенри Пъркинс, приятно ми е. През лятото пък направихме пиеската „За психичното здраве и дълголетието на драконите”. И това беше. Когато ми прекратиха ангажимента към театърчето, ми разбиха сърцето. Ама то е сърце, разсейва се, намира си нови играчки, забравя. Добре де, нали трябва да сме радостни, празници идат.
През лятото ходих на курс по рисуване при Тошо Стефанов. Чудесно беше. Искам пак, и искам да рисувам, защото усещането е великолепно (рисунките, уви, не толкова).
Уших безброй кукли с радост и удоволствие.
В края на ноември излезе новата ми книжка. „Тя се наслаждава на дъжда”.
Иво завърши първи курс, преполови втори, Шотландия му понася.
Имам си майка, татко, кака, Аргир, Нико, Андони, момент, смених жанра, минах на молитва за здраве. Дано. Нека.
Живях в любов. Много пъти плаках, ядосвах се, крещях публично и насаме, но повече прегръщах, галих и се смях. Станах близка с нови хора.
Дойде краят на годината, след тази неописуема, дълга есен, която още не е приключила съвсем. В последните две седмици ми изникнаха нови ангажименти, свързани с вдъхновяваща работа. Какво повече може да иска човек?
Благодаря! ❤
Мария Донева 