Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.