Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.