Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?
Мария Донева
Мария Донева 
Какво отчаяно стихотворение…гневът прикипял и излян. И колко си права – остава тъга. Самота и мъничко срам. И всеки път след гнева се смаляваме…
Благодаря, Мария.
❤
Супер! Само дето е малко много… тъжно.
малко
Това е психография на нашето ,бих го нарекла,национално отчаяние от живота,който им го живеем.Благодаря!Прекрасно е!
Идва, отива си, пак идва. ❤
Прекрасно Мария, прекрасно!!!! От всички неща които знам през годините, като четох „Гнева“ се мислих, че това е най-близкото до мен твое невероятно творение. Щастлив съм че можеш да правиш това и съм тъжен естестено, за това за което става дума в „Гнева“ …
Целувам те!
Ти помагаш на много хора всеки ден.
Очаквам да се видим 🙂
Невероятно е как го правиш!!! Антенките ти са безпогрешни и улавят настроения и състояния човешки и така нежно ги обличат в думи целебни. За пореден път БЛАГОДАРЯ Мария!
Благодаря от сърце.
И ти ли се чувстваш така?
Да не може да бъде казано по точно, топло и съвсем по човешки.
Много нежно стихотворение.