Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.