НАЧАЛОТО

1957 – 1966

 

Директор: Петър Добчев

Разказват

Актьорите Денка Димова, Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Здравка Михайлова, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико

 

Добрина Василева Ако не беше Петър Александров, кукления театър в Стара Загора сега можеше и да го няма. Към читалището имаше хор, и се създаде драматичен състав. Той все ни навиваше – дайте да създадем куклен театър, това е бъдещето – децата, толкова деца има, детски градини – има нужда градът. А, детски театър… то беше обидно един вид. Но той успя да убеди една част от нас, и започнахме да правим една пиеса – „Зайко всезнайко”, аз все мисля, че тя беше първата ни пиеса. После имаше конкурс, аз не се явих – аз бях завършила Икономическия техникум, работех като счетоводителка, точно когато беше конкурсът, ми бяха назначили да правя една ревизия – нямаше как. Но после ме взеха в състава, макар и без конкурс, защото ме бяха гледали и ми знаеха възможностите. Направихме „Мечо Турист”. Режисьор беше Петър Александров, участваха съпругата му Лидия Александрова, Бина Бунарджиева, Иван Димов – той пишеше и музиката… доста хора. Играехме в сегашната камерна зала на драматичния театър. То беше толкова примитивно. Прожектори нямахме, правехме ги от консервни кутии. Но с такъв ентусиазъм!

 Добрина Бунарджиева Когато се започна с кукления театър в Стара Загора, кмет беше Йордан Капсамунов. Той беше много деен. Тогава се направи езерото, и много други неща за града се направиха по негово настояване. В началото ние бяхме самодейци. Ходехме по празници, правехме програми. Аз бях в общината счетоводителка, но участвах и по представленията, много ме харесваха. Моите родители бяха учители, баща ми много ме учеше как да рецитирам, но като изляза на сцената – пак всичко си правех както аз искам, по мой начин.

Тогава, по настояване на кмета, обявиха конкурс за кукления театър, 57 година. Колегите ми дойдоха и ми викат – Бино, ти ще се явиш. Аз обаче бях решила, че няма да се явявам на този конкурс тогава. Имах други намерения, те обаче настояват, идват и ми носят – песничка, стихотворение, една приказка за две мечета. На изпита комисията беше грамадна – целият изпълком беше там, режисьорите на операта, на театъра, художници, много хора, които просто те стряскат. Аз като влязох – я изпей песничката, казват – аз не мога да започна. Обаче Иван Димов беше хор-майстор на хора на градския съвет, той ме успокои и ме препита на пианото. Мина този изпит и като излизах, един режисьор от Варна ми каза – Ти ще си първа! Тогава и Денка Димова приеха, и Лидия Александрова. В дружество „Вапцаров”, което е певческо, са били и Бина Василева, и Добчев, те така са решили, да се организира куклен театър.

На 15 септември 57 година ние основахме самодеен куклен театър. Трима мъже и три жени. После дойдоха и други. Имаше много, много кандидати.

С „Мечо Турист” започна всичко. Мечката дадоха на мене. Започнахме работа.

Аз работех в съвета, а вечер идвахме на репетиции. Александров репетираше и в драматичния театър и понякога е слагал репетиции и в десет часа вечерта, ние го чакахме и никога не се сърдехме, защото с много голямо желание правехме всичко.

 Здравко Калпакчиев Театърът  е бил  създаден към профорганизацията на бившия градски съвет от служители на общината като самодейци. Полупрофесионален състав, а в последствие се създава една частна група от 6 човека, от които 3 мъже и 3 жени. Тогава спектаклите ги режисираше Петър Александров, актьор в Драматичния театър, той беше от Русе. Куклите ги правеше Стефан Ножаров – художник-изпълнител на драматичния театър. И Груйчо Попов пишеше музиката, той беше музикален ръководител. Това са основоположниците. И това продължава до 61 година, когато след много настоявания се издейства бройка от Държавната планова комисия.

Денка Димова От 57 до 66 година бяхме със съпруга ми, композитора Иван Димов, в Старозагорския театър.

Аз работех като инсципиент в операта. Помощник-режисьор. Имах една приятелка, Катя Загорова, тя много често ни идваше на гости. От нея чух, че има идея да се създаде куклен театър. Тя искаше да играе там, тя ме заведе.

Петър Александров беше актьор в драматичния театър, идваше да режисира постановки. Стефан Ножаров ни правеше декори. Пипнеш ли куклата, тръгне ли тя в ръката ти, ти я гледаш и все повече започваш да моделираш с нея. И самите ние си откривахме неща, на които никой не ни е учил, никой не ни е показвал. После започнахме да си гостуваме, да видим какво правят другите театри, и видяхме, че не са много по-добри от нас.

Добрина Бунарджиева Докато работех като счетоводителка, имах око за това – началникът ми казваше – тука ми се губи една стотинка, намери ми я. И аз като погледна цифрите, веднага намирах къде е. Но докато работех, все си пеех. Колегите все ми казваха – ти не си за тук. Те знаеха, че вечер ходя да репетирам. Когато започнах работата в общината, ме сложиха на едно бюро срещу един мъж. И тогава казах – не стига, че по цял ден ще стоя срещу мъж, ами на всичкото отгоре той е и грозен! А той беше толкова добър човек. Той стана причина аз да се явя в театъра. Беше хиромант, и много неща познаваше и по рождената дата. Когато обявиха конкурса, той ми направи изчисленията и ми каза – Ти ще бъдеш първата на конкурса. И аз тогава му казах – ще се явя на този конкурс, само за да ти докажа, че нищо не познаваш.

Георги Монев А пък аз как дойдох в театъра… Много е интересно, но е много дълго. Бях дребен чиновник в общината и пеех в църковен хор, и пея там, все още. И един ден ме вика кметът на общината Йордан Капсамунов. Аз изтръпнах. Не очаквах той изобщо да знае, че има такъв човек. И още от вратата ме пита:

– Ти къде пееш бе?

Викам:

– В хора на административните служители, сегашния градски хор.

– Другаде?

– В младежкия ансамбъл „Вапцаров”.

– Другаде, другаде?

И аз тогава се сетих…

– Ами, в църковния хор.

– Браво бе, много хубаво! Една институция, в която трябва да бъдеш за пример на града, ти ходиш да пееш, да предоставяш удоволствие на бабичките. Мога ли да знам защо пееш там?

Какво да му кажа?

– Защото ми плащат.

– Колко ти плащат?

– Сто лева.

– Ами те много ти плащат! И си парагьозчия на всичкото отгоре. Колко ти е заплатата при нас?

– 430 – най-ниската заплата беше 400.

Вика счетоводителката и й казва:

– Дай новото щатно разписание, да намерим работа на тоя църковен палячо, да не излага общината!

Това става на 24 май… Театърът на 15 май е станал професионален, пак към съвета, но вече е финансова единица. И това-онова – в кукления театър на 570 лева заплата.

– Ето работа за тебе. Щом можеш да пееш – отивай. Какво искаш повече – 570 лева заплата, 42 работни дни отпуска. Вади един лист и пиши: моля да бъда преназначен. Отиваш утре, сдаваш, и още на сутринта да си там. И повече църкви-мъркви да няма. Не Стара Загора, България ще ти се види тясна. Ясно ли е?

– Ясно.

Отидох, и така – 32 години до пенсия. Бог да го прости този кмет, вместо да ми извади очи, ми изписа вежди. И през ум не ми е минавало, че това ще ми бъде професията. Дума по дума ви предавам всичко, едно към едно, без да прибавям от себе си.

Здравка Михайлова Ами аз! Като завърших гимназия, към нищо не бях се ориентирала. Никога през живота си не съм мислила, че мога да стана актриса. Занимавала съм се с музика, дори бях диригент на училищния оркестър. И в един красив ден – имаше радио-вести по радиото – съобщават, че театърът в Стара Загора обявява конкурс за стажант-артисти. Това беше на август 62 година. И аз просто не знаех какво да кажа – научих едно стихотворение, една песничка – и заминах

Много ясно си спомням, там видях Денка Димова – една много кадърна актриса, съпругът й Иван Димов – той беше композитор. Имаше страшно много хора… едни такива жени, пищни.

Казват моето име – за първи път се качвам на сцена. Страшно самотна се почувствах в този момент, самотна; и в същото време изключително значима. Така я усетих тогава сцената…

Винаги като дете – нашите мислеха, че лъжа – не, не лъжа – аз си измислях. Винаги ми е било интересно как живеят другите хора, винаги съм искала да бъда в кожата на другите – какво ли си мисли този човек, какво го вълнува, какво ли му се случва…

Там, на изпита, ми направи впечатление една много красива жена… Изпитваха ни много. Започнаха – я кажи стихотворението така? А я сега го кажи така? Иван Димов на пианото просвирва… Излизам и започнаха да шушукат – тя ще е – защото ме държаха много дълго вътре.

И на другия ден в 4 часа на 20 август ще бъде обявен резултатът – моето име и Наска Луканова.

Анастасия Луканова Да, аз тогава кандидатствах във ВИТИЗ, минах всички кръгове и се върнах в Стара Загора със самочувствие на бъдеща студентка. И ме срещна Коста Вълков, той знаеше, че съм кандидат-студентка, но ми каза – ела в кукления театър, там правят сега конкурс, не пречи да опиташ.

Доста кандидати имаше, не са били двама, трима или десетина. В комисията бяха съпругът на Денка Димова, Иван Димов, Петър Добчев, директорът на операта, на драматичния театър, други възрастни актьори. След няколко дни съобщиха, че аз и Здрава от Сливен сме приети. Обаче аз още бях с единия крак в София, чаках резултатите от ВИТИЗ.

На куклен театър бях ходила само един път в живота си. В душата си исках да съм в драматичния. Тогава ме поканиха за една роля в пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват”. На мен нещо ми трепна отвътре, но трябваше да взема съгласието на директора на кукления театър. Петър Добчев нямаше нищо против, моето участие в кукления спектакъл беше малко и нямах много ангажименти. И приех ролята.

През младостта всичко е във възможностите ни, всичко виждаш в една приятна светлина, а минаването на четирите кръга в София ми даде едно добро самочувствие. Нищо, че не ме приеха.

Друго важно нещо беше, че в тази пиеса играех заедно с господин Нино Луканов, който беше ново попълнение от ВИТИЗ тогава… и ухажването в пиесата прерасна после в ухажване и в живота и ние вече над 40 години сме заедно.

На другата година пак кандидатствах, и… още на първия кръг ме отрязаха.

Междувременно Георги Парушев ми предложи стажантско място в драматичния театър, но ми се стори неетично, след като вече бях назначена в кукления театър. И останах там.