Запознах се с Лидия Димковска на Стружките вечери на поезията преди куп години и затова се зарадвах искрено, когато видях романа й „Скрита камера” в библиотеката, все едно неочаквано съм срещнала познат. Не знаех, че тя пише проза, познавам я като поетеса. Оказа се, че след успешния си дебют със „Скрита камера”, преведена освен на български – и на словенски, словашки и полски език, тя е написала още един роман, който е спечелил редица награди. Открих македонската и чешката корица на книгата в интернет (ох, в справката не пише, че е преведена на чешки, но ето тази корица е чешка, или греша?). Ами нашата корица е най-хубава! Художник е Боряна Йорданова. И, докато още съм на темата за книжното тяло – шрифтът ме измъчи, особено пасажите, написани от името на Лила, нечетлив и ситен-ситен италик; а печатните грешки са неприятно много.

Напоследък чета бавно, дори когато шрифтът не се отнася така враждебно към очите ми. Но „Скрита камера” и без това не е роман за бързо четене. Разказът е наситен, поетичен и богат на асоциации, които изискват да си дадеш време, за да ги осмислиш.
Авторката е родена през 1971 година. Романът е на ръба между фикцията и автобиографията. И героинята, Лила, е родена в същите тези времена. Това привлече моя интерес – да проследя приликите с моето детство, моментните снимки на обществото и филмчетата за промените, които настъпват в него. Като читател от съседна балканска страна, откривам забавни, уютни, а понякога – горчиви съвпадения.

Разказът тече по няколко линии – интимно-телесната и лична история на израстването и скитането; фантастичната линия за скритата камера, другото Аз, което живее в палеца на крака и не мигва, а записва и запомня; историческата линия за Балканите и Европа; световната линия, която присъствието на Джоузеф прокарва и така разширява хоризонта; размислите и разказът за литературното битие на една писателка, за която писането е и повод и начин да пътува до Америка, Азия, Европа…

Отделно от това, част от историята е книга в книгата, останалото – история как тази книга в книгата е написана. Съквартирантите на писателката по време на престоя й във Виена, афганистанецът Джоузеф и албанката Едлира, са толкова хубави и пълнокръвни, че последните три страници четох буквално със стиснати клепачи и с мокри очи, надзъртайки между миглите си, защото знаех какво ще пише, но не желаех да го видя.
Четох романа в автобус, в маршрутка, в леглото, на масата, на пейка в парк, в кафене. Най-голям откъс прочетох в коридора пред един кабинет, докато чаках да дойде моят ред за преглед.
На толкова много места се впечатлявах от думи и мисли и ми се искаше да ги цитирам, че книгата заприлича на таралеж – отвсякъде стърчат хартийки, кламери, бъркалки за кафе, станиол от дъвка…

Какъв пример за мислите, образите и езика в този роман да дам? (Преводът е направен от Александра Ливен.)
Ето един епизод от детството: „Всъщност тогава Лила за първи път се сблъска с Другостта и тя й се стори любопитна и вдъхновяваща. Затова един ден облече панталоните, ризата и елека с шпиц деколте на вуйчо си и пробва да пишка права, като момче. Насмалко и мен да опикае! После скри панталона на тавана да го изсуши на капандурата, ама отнейде дотърча баба Мада, селската врачка, и викна на Бабчето: „Летке, мори, църна сестро, панталони висат от прозорчето на таванот! Магия е, некой не ти мисли арно! Оди, фати ги со машата и веднъш фърли ги во огнот, да не си ги факяла со рака! Бабчето пребледня от потенциалния черен облак, дето се канеше да надвисне над семейството, и направи както й заръча врачката, без дори да погледне чии са панталоните, пък и не се замисли, защото веднага след това се втурна да събира яйцата изпод кокошките, да има с какво да се отблагодари на Мада за спасителната й интервенция. Така Лила и аз се избавихме от последствията на травестизма, но, слава Богу, не и от ключовото му значение на еснафското общество в гражданско.”

За престоя си като студентка в Румъния Лила разказва: „Всеки ден ходя на румънски. В междучасията седим в бюфета, пием кафе и продължаваме дискусиите от часовете. Всеки ден се караме кой да черпи. Хон Ли от Корея дори вади пари и ги слага на масата, но професорите винаги надделяват. Заплатите им са малки, но пък сърцата – големи. Вече дори ни е неудобно да пием кафе, затова поръчваме само вода, но те скачат обидени и трябва да отстъпим. „Колкото език ви дадем, толкова ще имате.” – казват. На 25 години имам чувството, че уча нов майчин език.”

Три цитата, за щастие. Третият – нека да послушаме как Лидия Димковска чете началото на романа си на Панаира на книгата в НДК през 2010. Ето ТУК.

Очаквах с нетърпение да видя какво ще се случи със скритата камера на финала на романа. Самото й оголване и разкриване вече я променя и обезсмисля, тя е изпълнила задачата си и остава само да видим изумените, объркани, засмени лица на хората, които осъзнават, че са били издебнати и заловени в интимността на своето преживяване. Нещо такова се случва и тук, но аз оставам с чувството, че това е само емоционална реакция на героинята. Без своята скрита камера (късче от бижу, скъпоценност, чуждо тяло, което я е наранило и предизвиква всекидневна болка, нараняване, получено от майка й още като бебе, нейното друго Аз, което не спи, а помни, което споделя нейните чувства, знае ги и ги разбира (копнежът за А.)… без своята скрита камера тя вече няма да е тя. Аз не вярвам на финала, на отказа от себе си, но мисля, че това е предвидено от авторката, че тя не иска аз да го повярвам.

Романът ме респектира с изобилието от образи, с широтата на картините и с богатството на разсъжденията, мъдри, умни и красиво изказани. Силна и докосваща книга. Радвам се, че имах възможността да я прочета.

Предупреждение:

Моля, задръжте си подмятанията, че македонски език не съществува и затова тази книга не е написана на македонски и не е преведена от македонски на български. Това наистина не ми е интересно. Смятам категорично, че миналото е в миналото, а някой да казва днес на два милиона души какви са и как трябва да се самоопределят, е най-най-меко казано безумно. Няма да отговарям на коментари в този смисъл, напротив, ще ги трия в правото си на домакин и самодържец на този блог.