Едно време, когато бях малка, гледахме копринени буби. Те се хранят с черничеви листа, обичат топлина и влага. Ядат безспир, а после заспиват, всичките безброй буби като по часовник – лежат по корем, с вдигнати нагоре глави. А когато се събудят, събуват кожата си, както се събува чорап, и отново ядат. За месец и нещо от яйца колкото точка стават дебели бледи червеи, големи колкото показалеца ми, с черни, разположени близо едно до друго очи, с тъжно и смутено изражение. След последното хранене спират да ядат, лежат, мълчат и се чистят, накрая стават напълно прозрачни. Тогава си намират подходящо място и започват да изпускат тънка копринена нишка, от която си правят пашкули. Когато съм плакала много дълго, клепачите ми се подуват и стават прозрачни като буби. Никога няма да забравя особената миризма, горещината и влагата, като под дъжд от гореща вода, и дружното хрупане на бубите бубите бубите.
Мисля, че и аз съм буба. Живея, лежа, ям – храна, чувства, мисли, преживявания, а после силите ми свършват и заспивам с лице към небето, като молитва, като сън, като молба за помощ някой да бди над мен, докато спя. А после излизам от кожата си и ставам съвсем друга.

При бубите е съвсем видимо. При хората не съвсем.

Точно сега съм като буба, която мъчително се събужда.
Това си пасва и с теорията ми за десетилетията (всяко от досегашните – съвсем различно, плюс безпокойството какво ще е следващото, помощ!) И с чувството, че всичко ме докосва прекалено силно, болезнено, много ярко.
Няма ли да свърши тоя пубертет бе, хора! Може ли периодично всичко да ти става ново. Как може да остарее човек, когато светът му се обновява постоянно. Кога да остарееш…

„Писма до мъртвите с любов” (преведена от Александър Маринов) е книга за юноши. Значи книга за винаги и за постоянно.
Моментално ме подсети за „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, и ми стана малко смешно, като видях, че Стивън Чбоски е първият от всички, на които авторката Ана Дилийра благодари, бил е неин наставник – личи си. А, той и на корицата е цитиран. Глупаво ми е той да я препоръчва, защото тя е много по-добра.
Книгата е написана много увлекателно и това ме спаси да не си кажа още на втората страница – аха, поредната книга за живота на американските ученици – и да я оставя. Примами ме да я прочета и слава богу, защото съм много доволна от това. Това е роман, здраво в традицията на „Спасителят в ръжта”, и е добър роман.
С навлизането навътре в книгата, и особено силно от средата нататък, вече не мислех за това, че героите са Американски Ученици, вече бяха просто хора като мен, с травми за лекуване, с горчивина за преглъщане, с любов за целуване. Знаете, хора. Виждали сте такива.
Буквално, това е епистоларен роман, защото се състои от писма. Но повече е дневник, защото писмата си остават в тетрадката и никога не стигат до адресатите си – то няма и как, писмата са до мъртви хора. (Аз една цяла година писах в тетрадка писма до едно момче и никога не му ги изпратих. То си е живо и здраво де, сега е зъболекар.)
Писмата са до мъртви поети, актьори и музиканти.
Аз много харесвам момичето от книгата, макар че малко ми досади с безкрайното си чудене коя съм аз. Ами ти си. Ти си си. Виж си личната карта. Питай майка си и татко си. Намери си името в дневника в училище и го прочети на глас. Питай приятелите си. Изпей някоя песен, в която се говори за момиче като теб.
Тя точно това прави.

Дочетох книгата преди около час, а в момента не ми изниква името на героинята в ума. Пред очите ми е името на сестра й – Мей.
Мисля, че точно това се е случило с това момиче. Гледа себе си и се опитва да види сестра си. А аз съм дълбоко хипнотизирана и се чувствам като нея.
Протегнах се да взема книгата, за да прочета името, и се засмях на глас – цялата е натъпкана с листчета и поне 20-30 листа са прегънати, защото има нещо много важно там. (Кога ще се пречупя и ще започна да подчертавам в книгите? Ако започна и това да правя, съвсем ще си падна в очите.)

Лоръл!

„Писма до мъртвите с любов” („Любовни писма до мъртвите“ би ми харесало повече) е прекрасна книга, защото:
1. Показва как човек, с времето и с помощ от приятелите си, и с мъка и борба, понякога сам със себе си, понякога против желанието си, се изправя след всяко нещастие и продължава да е жив. Книга, която дава сила и надежда.

2. Книга за приятелството. За това, че хората се намират взаимно. Даже да крият ужасни тайни, или да са различни от общоприетото, дори да имат страхове и да не смеят да разгърнат талантите си. Каквито и да са, с хубавото и с лошото, има някой за тях, който да си ги обикне.

3. Книга за музиката и поезията. Възхитена съм от часовете по литература в това училище. Там четат поезия, и не е задължително тя да е патриотична или неразривно преплетена с героичната история на славния ….. (попълни с името на страната си) народ. Те прилагат красотата и истината не към обществото, историята, науката и пичка си лелина, а към отделното човече, което в този миг преживява своя живот, както може и колкото сили има. Или поне на Лоръл й оставят избора да участва или да не участва в час, да говори или да мълчи, да напише мислите си или не. Просто да има мисли.
Книгата показва как музиката може да те държи за ръка, когато падаш, и да не те остави да се разбиеш. На мен много ми харесва Лоръл, защото тя се опитва да научи колкото може повече за артистите и музикантите, на които се възхищава. Аз бях възхитена от сина си, когато веднъж между другото той ми спомена, че когато харесва някоя песен, непременно намира текста й и си я превежда, за да я разбере по-добре. Аз мисля, че това е истинското образование – да си любознателен и да търсиш фактите, които ще ти помогнат да разбереш какви са хората, защо действат по един или друг начин, и така да откриеш собствените си сили. Ти сам да поискаш да научиш нещо, и наученото да ти е полезно.

4. В книгата на Стивън Чбоски героите се тровеха с алкохол и цигари и не помня още с какво, но това беше описано по такъв начин, все едно е нещо привлекателно. Сега не ми се търси да сравнявам по текста, но много ясно си спомням общото усещане. В „Писма до мъртвите с любов” пак има алкохол и трева и странни хапчета, но е много по… човешко. Без да е назидателно, то просто се вижда защо пият тия момичета и момчета, как им помага, как ги скапва, какви последици може да има. Написано е човешки, по такъв начин, че аз не бих се поколебала да дам тази книга на дете на тази възраст, а за другата книга имам подчертани опасения. Аз съм майка, страхувам се от алкохола и наркотиците в комбинация с деца. „Писмата” няма да подведат дете. Разбирате ли ме?

5. Още едно сравнение с „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, пак в полза на Писмата. Книгата на Чбоски е ама прекалено американска бе. Имаме гениално геройче, което не разбира себе си, и после рязко изведнъж си спомня, че в ранна бебешка възраст леля му злоупотребявала с него сексуално. Той си припомня тоз сакрален миг и изведнъж всичките му психологически и психиатрични проблеми се решават, честито, браво и ура.
Да пази господ от лоши случки и преживявания, ама така написано, всичко това ми звучи като пълна глупост.
В „Писма до мъртвите с любов” дори някои неща да са прекомерно подчертани, те са такива, защото героинята ги чувства и преживява така. Прекомерната й привързаност, направо влюбеност в сестра й, още от когато са били съвсем малки, ми идва леко в повече, но може и така да се чувстват хората, възможно е. Разказано е, без някаква изсмукана от пръстите концепция да служи за канава на историята, и това е много хубаво.

6. Забравих си номерацията, ох. Нещо много важно. Книгата е написана красиво.

„Лежах отдолу на двуетажното легло, на което спяхме, преди всяка да получи своя собствена стая като тийнейджърка. Прошепнах:
– Мей, страх ме е.
Тя слезе по стълбата и легна до мен.
– От какво те е страх? – попита.
– Не знам.
– Аз знам – рече Мей. – Страх те е от вещиците. Злите вещици са тук, но всичко е наред, ние ще ги победим. Имаме вълшебство.
– Наистина ли? – попитах аз.
– Чаках да пораснеш достатъчно, преди да ти кажа. Но мисля, че вече си готова.
Плачът на мама заглъхна заедно с всички останали звуци на света. Съществуваха само Мей и тайната, която се канеше да ми разкрие. Наведох се към нея в очакване.
– Кажи – казах развълнувано.
– Ние сме феи – прошепна Мей.
Обясни ми, че всяко седмо поколение деца в нашето семейство наследява вълшебството. Каза, че е в гените ни. Каза още, че тъй като сме феи, имаме силата да се преборим с невидимите зли вещици.
– Хайде – рече и ме издърпа от леглото. – Готова ли си да научиш първото си заклинание?”

7, 8 или 100. Харесвам тази книга, защото в нея е показано как най-веселите хора отвътре са много, много тъжни. Показва колко дълбока е тъгата. И колко е нормално човек да е тъжен. Всички сме много тъжни отвътре. Това не го ли знаехте?

И ето нещо, което учителката по литература казва на Лоръл.

Много от преживяванията ни са предизвикателство за ограничените възможности на езика. Това е една от причините, поради които учим поезия.

❤