По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
„Стой тук. Рано ти е още.“
От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен
във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: „Я по-смело!
Явно е, че съществувам!”
И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.
И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.
Мария Донева 
Е, страхотен сън, чудесен гостенин, и хубаво е, че е отлетял 🙂
Останало е обаче това нежно послания , като ангелски стъпки по заснежен двор…..
eх, този ангел
къде е намерил да кацне
да бе, кацат всякакви където им падне :))
добре не е счупил стъклото… ама те са така, тихичко се измъкват, без много шум и не чакат да им кажеш „Благодаря!“ 🙂
точно по това може да ги познае човек 🙂
нали 🙂
Себе си си сънувала,Мария,себе си!
🙂
Pingback: Ангел (2) « Мария Донева
Толкова нежност и ангелска доброта в едно стихотворение! Да е благосровен талантът ти!
ех 🙂
благодаря! щастлива нова година и на вас!