Представям ви корицата на новата си книга.

Картинка

 

Това е най-нежната книга, която съм писала до сега.
Съдържа и разкази, и стихотворения.
Пълна е с настроения като облаци, с цветове, с прегръдки и с раздели.
Казва се „Животните“ и в нея се говори за най-топлите, най-силните, най-беззащитни създания – хората.
Корицата й направи Кирил Златков, което е огромна привилегия за мен.
Книгата ще излезе към края на лятото в любимото издателство „Жанет 45“.

Моите хора

Картинка

 

То взе да се превръща в натрапливост.
Ако не шия, ръцете ми са дразнещо празни. Сутрин пием кафе с майка и татко и кафе без шиене не ми е сладко. Предпочитам да използвам един точно определен вид капронов конец и са запасявам с по няколко макари. Снощи започнах последната и като знам, че нямам резерва, все за това си мислех и се въртях в леглото, докато заспя. Понякога се напрягам, забравям защо изобщо го правя – както ако повториш много пъти една дума, забравяш какво означава тя – но като оставя иглата, веднага пак я взимам. В по-заетите периоди мечтая за ден, в който няма да ставам от леглото, само ще правя играчки, играчки, играчки. Трупам материали. Събрали са се готови направени животни и човечета, нищо, ще им дойде времето – и правя още. Много ми харесва, че не ми омръзва. Бесовете ми излизат, докато шия.
Ма много бесове бе!

Когато животът подражава на изкуството…

 

 

Еми…., мия си ръцете, но коремните бацили все пак успяха, и сега … Ох. Ама поне се подсетих за песните от пиесата и си ги тананикам, бледа и героична като Жана Д’Арк.

Хайде, заемайте място във ложата!
Първият номер: бацили по кожата!
Лепкави, мърляви, кални и прашни,
ние настъпваме и сме безстрашни.
Като войници поставяме мини
в малките ранички и драскотини,
ние сме с терористични умения,
правим сърбежи, че и възпаления,
и предизвикваме гадни инфекции.
Нека човекът се мъчи с инжекции,
да се превива, останал без сили.
Ние сме славните кожни бацили!

Тъмно и топло. Какво е това?
Куркане чувам, усещам черва…
Чудя се днес накъде да поема?
Мили бацили, сега сме в корема!
Щом за бацилите стане той къща,
почва човекът така да повръща,
толкова лошо и гадно му става,
цял се поти, даже позеленява,
почват го болки и остри бодежи,
сякаш на обед е ял таралежи,
цял се превива, останал без сили.
Ние сме славни коремни бацили!

Кихане, кашляне, ох и подсмрък!
Щип по нослето! В оченцата брък!
Бебета, батковци, майки и баби,
всички са просто безпомощно слаби.
Щом ги докопаме, почва забава:
тръшват се болни и лошо им става.
Кихнат ли – в миг от носа им политаме,
и от човек на човек все си скитаме,
с хрема и кашлица ги заразяваме,
и завладяваме, и загрозяваме,
и им изпиваме всичките сили.
Ние сме славни, велики бацили!

Но за финал да припомним все пак!
Чуйте! Сапунът е нашият враг!

Ох.

 

Среща в Бургас на 12 юли

 

Както повелява нашата традиция,
на 12 юли от 19 ч. ще направя предварително представяне на новата си книга – точно в Бургас и точно в 8 mamas.
До сега беше тайна, а вече е мъничка новина и само на вас ще кажа какво ще се съдържа в нея. И то съвсем тихо.
Освен това ще прочета нови стихотворения и две поеми – за разкош.
Моля, заповядайте!

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?