„Посвещение“, Валентина Добринчева

 

Имах радостта да се запозная с Валентина Добринчева, когато бях за първи път в Добрич. Току-що беше излязла нейната стихосбирка „Шипка”. Четох я във влака на връщане, беше снежно, след всяко стихотворение дълго гледах снега. Добрич – Варна, после няколко часа обикаляне по улиците (купих си много хубаво кристалче Сваровски, но и аз бях кристализирала от студ), после Варна – Стара Загора, прочетох пак „Шипка”. Спомням си не отделните стихотворения, а хубавото чувство.
Бих прочела всяка книга, написана от Валя Добринчева.
Затова така се зарадвах, когато тя ми писа, пратих й пощенския си адрес на мига, даже от кумова срама не се дърпах. И ето:

Така че аз съм привилегирована, имам всичките й книги като личен подарък.
Но как бих могла да ги намеря иначе? Сигурно могат да се поръчат от интернет, но от къде да разбера, че са излезли, за да ги потърся там?

„Посвещение” е красива книга за бавно четене.
Корицата и рисунките вътре са на Радостина Милушева. Особеното калиграфско изписване на тънките растения и силуети на животни, нежните, но категорични линии са подходящи, съжителстват ведро и спокойно с кратката проза на Валя.

Това е книга за съзерцанието.
Разказите са наистина кратки, от 5-6 реда до две страници, но писането е било предшествано от дълго съучастническо наблюдение. Без бързане. С радостно спокойствие, че природата се изменя хармонично и мъдро. За всяко стръкче има място и срок, нищо не е случайно, нищо не е грозно или непремерено. Радостта на очите, които попиват всяка подробност, широката великодушна памет, която отбелязва и най-финия нюанс. И детския възторг, който дописва изреченията на тревите и дотанцува последната стъпка от танца на дърветата.

Наблюдателят попива гледките.
Както понякога нощем, ако не съм сама в леглото, но не ме хваща сън (има и такива случаи!), се вслушвам в любимото дишане, опитвам се да изравня дъха си с него, също така равномерно и спокойно, и усещам как се успокоявам и потъвам в съня. Това е нашият сън.
В книгата на Валя Добринчева вдишването и издишването на растенията, птиците, на морските вълни завладява и читателя.
Това е проза, която не прибягва до никакви трикове за привличане на вниманието. Тя разчита на картините – образите, които изпълват страниците, са толкова живи, цветни и ароматни, привлекателни и приятелски настроени… Вратите са отворени: който иска, може да се отбие, да постои, колкото желае, и после да си тръгне със сламка в косата и усмивка на устните.

По страниците се мяркат и образи на хора, често – чудаци, които носят своя атмосфера по улиците на града и се открояват с нещо, често незначително или смешно – добрякът, който издига ограда; мъжът с лилаво червило на копчетата… В тази малка, нежна книга хората са като странни растения, изникнали напук насред града или край пътя. А растенията, птиците и дори предметите са като хора, и то какви хора!
„Неговото име е Врабче. Но Врабче не е само име, то е титла!… Врабчето е смирението на природните умения. То съществува напук, лети ниско, заплашено е от хиляди опасности, но ни внушава сигурност. Уверява ни в правилния избор на мястото ни. Носи ни надежда – щом то е тук, и нас може да ни има, да оцелеем – колкото и малки да сме в безкрайната Вселена.”

„Преди време имах навика да събирам от полето изрязани пънове, изсъхнали дебели клони и извадени корени. Що нещо съм трупал и съм носил на гърба си с километри. Сега, като се замисля, си се чудя на акъла. Беше ми хем любопитно да видя какво е останало от дървото, след като е погинало, хем трупах материал за моята печка и топлинката, която ми дава. Тя, свикнала с равните, сресани, еднакви дънери от борсата за дърва, много силно се развълнуваше от срещите с диворасляците, които й носех сегиз-тогиз. Докато гореше плавно и безразлично пъновете от конфекцията, тя се разгаряше от любовна страст, щом й набутвах някой от тези буйнокоси момчурляци от полето. Отръскваше тогава коси печката, зачервяваше бузи, повдигаше леко пола и се нагиздваше някак. Благодареше и се задъхваше. „Брех, как ме изпоти тоя дивак!” – тюхкаше се и обърсваше с ръкав потно чело. Душата й, личеше, че е радостна и празнува с кривите клонаци, които бяха толкова различни от ежедневните й познайници от конвейра.”

Чиста, открита проза, без претенции. Книга – приятел, която тича срещу теб по една хубава пътека през гората и носи в ръката си птиче яйце, без да го счупи.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s