На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?