За „Името“

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.

„Настаниха ги първо в кирпичена къща на един кат… Стопанинът й го убили в последния ден на Европейската война, точно в 11 часа на 11 ноември, когато в цяла Франция гърмели камбаните на победата, и стопанката със смайващото име Водка, като й донесъл кмета известието с герба на царството и траурния кръст отгоре, отишла и се удавила. Изоставената къща бе почнала да потъва в бурени и тръни, беше пълна с горест с оная сватбена снимка в пирографираната рамка на стената, в стаичките се стапяше дъх на мухъл, дюли и ошав. Хората се кръстеха, като минаваха оттам, или заобикаляха отдалече. Само че след всичките онези дупки, където я бяха крили през цялото бягство, след всичко, което беше видяла, на нея къщата й се стори най-уютното място в целия свят. 
А в духове отдавна вече не вярваше.”

В романа усещането за историчност се смесва с усещането за безвремие. За какво му е на един удавник да знае коя година е точно и какво показва календарът. Споменават се факти и събития, някои общоизвестни, други – куриозно странни, всичките верни, но без датировка. Историята е размита и дистанцирана, като нещо, което се случва на някой друг.
Героинята на романа „Името” е скрита от всички. Толкова скрита, колкото може да се скрие слон в кибритена кутийка. Всички знаят коя е и каква е. Държавни глави, политици, духовни лица, генерали, царе и поети я посещават. Нея, или по-точно името, което никой не произнася, но е известно на всички.
Самозванките водят съдебни дела, за да докажат, че са наследници на царската династия. Истинската княгиня не прави нищо и няма нужда да доказва нищо. Тя е. Кой цар доказва, че е цар?
Ако има нищожност на титлата й, тя се корени в нищожността на живота й. „Трябвало е да му каже, че царете може и да се раждат царе, но че стават царе само ако са се изучили в изкуството да царуват, и че то се изучава само ако имаш царство.”

В романа почти не се споменават имена. Хората са по-скоро функции, отколкото характери, по-скоро маски, отколкото лица. Кметът, отмалял от обожание и страх пред поредния властник. Мъжете с пресметливи и прикрити погледи, изпълнени с мечти, сметки и планове за власт. Момичетата от селото, поколение след поколение, които се сменят в нейния салон и слушат уроците й. Мъжът. Войникът. Нямата.
Самото Име е герой в романа, равностоен герой, който присъства с отсъствието си. Налага своята сянка, определя отношенията, реакциите и решенията на всички действащи лица в близкото обкръжение на княгинята и на политическата сцена.

Баща й доживява до 50 години и е убит.
Тя доживява до 50 години и в празничната вечер на рождения й ден, печална и усмихната вечер, в животът й с трясък се връщат спомените за преживяното. Разбиват заключените врати на паметта и се изливат –гневни, фантастични, мъчително детайлни.
Заедно с въпросите. Защо са я опазили. От кого я крият. Кой я преследва.
Какъв е смисълът да живее и да съществува.
Може би отговорът е в един крясък, който се носи над пристанището в Константинопол в последните дни от бягството, продължило повече от две години и половина.
„Ако няма цар – всичко е позволено!”
Царствеността. Благородството. Вечният, космичен ред, на който царят е пазител и гарант.
Анастасия Романова няма царство, но има царственост. Името й я закриля, а тя със скромния си, мълчалив живот закриля онова вечно благородство, което убийствата, преследванията, грозотата, пагоните, каскетите, годините – никой и нищо не може да унищожи. Защото тя е там. С истинското си име.
В романа няма съмнение, че тя е спасената княгиня. Най-голямото доказателство за това е фактът, че тя никога не е правила опити да доказва коя е.
Кой цар доказва, че е цар.
„Хората вярват в ангели, но ако ангелите слязат от небето, хората ще ги изтрепят с камъни. Ангелите вършат работа само когато ги няма. Най-малките дъщери също.”

След всички тези впечатления и разсъждения върху романа „Името” е редно да обобщя.
Голямото постижение на Христо Карастоянов в тази книга е плътният, монолитен образ на княгинята. Без да прави нищо особено значимо – повече от половин век тя учи момичетата на шев и кройка, немски, френски… рисува макове и дървета… мълчи… и в своето говорещо мълчание израства като впечатляваща личност. Не толкова с нещата, които прави, колкото с нещата, от които се въздържа. От лъчезарното дебело момиченце като от пашкул се излюпва една суха и мълчалива жена, недокосната от мъж, недокосната от живота. Недокосната от властолюбие, горделивост, отчаяние, дребнавост.
Величие в малките неща, самочувствие на родена княгиня. Търся друг женски образ от българската литература, с който да я сравня, и парадоксално в представите ми изниква само едно име – Султана на Талев. Близостта на тези два образа е извън и над конкретиката на художественото битие. Напротив, като сюжет и съдба те са коренно противоположни – Султана основава род, а Анастасия е последната от династията си. Султана е майка и баба на множество деца, а Анастасия остава в своето девство. Близостта им обаче е в желязното достойнство. В категоричното, непоколебимо знание за това какво е правилно и как трябва да се живее. В чистотата. В абсолютната липса на мрънкане и недоволстване срещу съдбата. В трагичната горчивина на битието. В това, че и двете – Султана с присъствието, а Анастасия – с отсъствието и с името си – са опора за хората от своя век.
В галерията от герои в „Името” присъстват и големите имена от европейската политическа сцена от епохата, и безбройните безименни селяни, и ученичките, които шият на машините, смеят се, посрещат поредните победители с блеснали очи.
Но целият век е само фон, приглушена канава, на която се откроява тя, възкръсналата, спасената, истинската княгиня.

Читателят ще запомни тази величествена, остаряла принцеса, заключена в кулата си на два ката, която гледа към балкана през единия прозорец и към полето през другия.
И едно късо, горчиво изречение. „Адът не е място, адът е време.”

HrKarast

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s