Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.

В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.

Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!

Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!

Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има приемане на страха и радост от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.

Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!