„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )