Щъркелите вече са готови. Всеки по пътя си – те към Африка, аз към Виена. Моцарт, чакай ме, идвам!
Няма да си взема телефона, нито компютъра. Последното обаждане ще бъде от Русе, от кораба, и после ще пусна телефона във водата.
Не мисля, че мога да направя това.
Пътуването ще е дълго.
Мога да пращам картички от всяко пристанище.
Не съм разучила нищо предварително. Планираме пътуването от година. Ти го планираш. Аз се боря със себе си и събирам решителност да приема поканата. Това ще е толкова нетипично за мен, че ако го направя, значи ще мога да изхвърля и телефона във водата. Цамбур. Цоп.
Ти си идеалният спътник. Аз ще гледам бреговете. Ти ще гледаш мен.
Ти ще се грижиш за всичко, аз ще се грижа за теб.
Искаш ли един ден да мълчим? Никак хич съвсем да не говорим! Може само да посочваме облаци и гледки, без да казваме нищо. Ако мога да пътувам, значи мога и да не говоря.
Да бе.
Ще ядем ли вкусни неща? Ама също и разни много странни, каквито се ядат веднъж в живота? Такива, смешни и гадни?
Сигурно е много хубаво в слънчев ден да седим на палубата и да се запием още от обяд. Така, бавно, лекичко.
И искам един ден и една нощ и един ден и една нощ да плача. Искам всичко да се махне от мен, да се отлее, да ме утешаваш, да се опиташ да ме ядосаш нарочно (по-добре да викам, отколкото да скимтя), да излезеш и да ме оставиш да се наплача. Аз пък веднага ще спра без тебе.
Искам да се къпя безкрайно.
Да се махна от себе си, да се сменя.
Трябва да се науча да мечтая по-добре. Сега само си спомням. И мисля за себе си.
Нали знаеш колко е хубаво след боледуване, след път, след много работа, след плаж да хвърлиш старите дрехи, да се изкъпеш, да сложиш други, чисти.
Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си,топъл от тялото ми, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават идеално. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.
Не съм сигурна, че ще заминем.
Като нищо ще кажа не.
Или ще тръгнем, а аз няма да съм казала да, и ще кажа да постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.
Може би ще се съглася да заминем, след като отдавна вече сме се върнали, а това, за което мечтая, вече се е случило и няма начин да се върне назад. Може би за нерешителните хора е по-добре да мислят за бъдещето като за минало, което не може да се промени, не може да се отложи и не може да не съществува.