Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.