Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.