Сажди от обиди черни
и от приказки неверни,
дим от глупави раздели,
ядове недогорели,
пепел от писма любовни,
блясък от искри лъжовни,
лъх лютив, перо от пламък,
зло, задрямало под камък,
сън, над детско чело сведен,
клечка от кибрит последен,
огънче, пробило здрача
носи коминочистачът
в куфар.

Качва се на влака,
сам в купето кротко чака
да отиде предалече,
да не се налага вече
да се сблъсква с чернотата,
с тъмнината на тъгата,
да преравя пепелта
от любимите неща,
по комините да тегли,
да го милват с ласки бегли
пушеци от кратки чувства.
Иска му се да почувства
сигурност. И пръст. Трева.
Да изсипе след това
куфара.

Да наблюдава
как димът се разпилява,
как скръбта се поразрежда,
малка мърлява надежда
как отнякъде изскача.
После коминочистачът
ляга и до сутринта
диша с лекота.