Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.