Аз съм машина за гняв. Аз превръщам във гняв своето чудене, страх, колебание, болка. Гняв е туптящото, режещото главоболие, гняв е плъхът във стомаха ми, който се мята и хапе. Имам градини от гняв, пълни с плевели, с розови, сини торби от найлон, с черни и бели торби от найлон, изподрани на дрипи. Правя си гняв, загрозява ме гняв, не заспивам от гняв. Гневно крещя и от срам се гневя, че съм гневна.
Непоносима тъга, няма място за теб, построила съм крепост от гняв, землянка от гняв, ров, прикрит със листа, и на дъното – с колове гняв, подострени хищно.
Непоносима тъга, непоносимо красива, от теб ме е страх. Непоносима тъга, като слон, който идва с отмерена крачка, и не обръща внимание, че покрай него крещят мръсните, кльощави гладни деца на гнева ми.