Прилепът

Защо в театъра и в операта местата на редовете са разделени на четни и нечетни?
Аз не знам, някой от вас знае ли?
Има толкова много неща, които не зная. Някои от тях са необясними, но живописни и забавни, други – декоративни, трети – обвити в загадъчност, обвеяни в легендарност, забулени в мистерия. Четвърти са досадни, обаче това е положението.
Някои незнайни неща ме респектират, други ме надъхват да се хвана и да ги науча.
Но аз съм мека и лишена от амбиции по характер, аз съм като крем-ванилия.

Поговорихме си за мен, сега да поговорим за „Прилепът”.

Ведь я институтка, я дочь камергера,
Я черная моль, я летучая мышь. 
Вино и мужчины – моя атмосфера.
Приют эмигрантов – свободный Париж!

Ето това си тананиках, докато отивах към операта. Вечерта беше студена, свежа, мръкваше се. Бях заедно с племенниците ми и много, много исках спектакълът да е хубав.

Беше чудесно!

Момчетата се измориха и си тръгнаха преди трето действие.
Аз останах до края. Наистина беше много хубаво и празнично.

Аз имам респект от това голямо изкуство. Възхищавам се на оперните артисти, които пеят и играят с лекота, а в същото време танцуват, без дори да се задъхат. А ако се задъхат, приемам го като чест, защото те го правят за нас в момента и дишат заедно със залата.

Честно казано, този път прочетох либретото преди спектакъла и още по-честно казано, нищо не разбрах от това четене. Като сюжет „Прилепът” е нещо като комедия на ситуациите, а по силите на малцина е да преразкажат сбито някоя от пиесите на Рей Куни или Дарио Фо. Но на представлението не ми беше трудно да следя действието и съм много доволна, че фразите се чуваха и се разбираха без усилие, това и в театъра не винаги се получава.

Пак ме преряза едно такова кривичко чувство – първото представление на оперетата е било през 1874 и светкавично бързо след това е поставена и в САЩ и в Англия. Ало, Котелс, – както казва Балчо Балчев (да не обяснявам защо и как го казва, че историята е дълга), ама, ало, Котелс, къде сме? Ние през 1874 сме съчинявали даскалска поезия, и май още не сме я досъчинили.

И „Прилепът”. Красива и сладка музика, преливаща от светлина и свежест, и лекота. Как ги правят тия работи. Аз не знам и не разбирам, но мисля, че изпълнителите са страхотни, защото ми беше леко да ги слушам, а лекотата я има, само когато е споделена. Те някак са я постигнали и ни я дават на готово, само да се радваме и да се наслаждаваме.

Не знам дали е приемливо да се казва точно каквото си мислиш, когато става дума за класика. Аз още имам свежест и чистота, и не много лични познати в операта, и може би не съм изчерпала съвсем лимита си да говоря, каквото мисля по тези теми.
В „Слугинята-господарка” усещането ми беше, че каквото има да става, отдавна беше станало, а музиката не свършваше и не свършваше.
В „Прилепът” музиката не стигна, скъса се от дърпане, и пак едва-едва покри една малка част от трето действие. Миленка ми каза, че така трябва, по сценарий в трето действие има 10-15 (не бяха ли 50?) минути само театър, и там по закон ставало дума за злободневни неща. Добре. Аз вече признах, че не знам защо четните и нечетните места са разделени. И това също не знам защо трябва да е така. Може би оперетата, като по-нисък жанр, през 1874 година си е позволявала да каже някои смели неща, подпъхнати между пластовете прелестна музика, със свободата, позволена само на шутовете. Не знам, имам много да уча. При мен не се получи същият ефект, сигурно защото до веждите сме затънали в шутове и в свобода на безсмисленото слово. Аз исках още музика. Още много музика.

Имах си утеха – по време на трето действие се забавлявах да гледам двамата затворници, приличаха ми на анимационни котараци, много бяха хубави.
Ох, може би прекалено много натиснах на това. Надзирателят беше ярък и изразителен, и закачките с чашите, дрехите, пурата и вестника, и всичко останало, си бяха в стила, ок си беше. Ама музиката…

Музиката!

Музиката.

Сега си стоя на топло, тракам тихичко с клавишите и пред очите ми е балът, малко преди края на второ действие. Конфетите блещукаха на пода и певците и балетът, докато танцуваха, ги разнасяха с обувките си и очертаваха фигури. Граф Орловски с чашата на челото… Шампанското е Божидар 🙂 … Алфредо по ален халат… Розалинда в дома си… Адела как смешно плаче за леля си… Всички – с толкова хубави и характерни образи, толкова цялостни, в духа на музиката.
Боже, какво красиво нещо е това. А можеше никога да не го видя.
Обаче аз го гледах. И накрая ръкоплясках толкова дълго и щастливо, че май настинах от течението.

Ами че аз през ден съм на опера. Кой може да се похвали с такъв разкош?
Някак е нереално-бално-карнавално, разкош от мизерия, обличаш си най-новата дреха секънд хенд, отиваш в операта срещу билет от 10 лева, и там десетки артисти дават най-доброто от себе си, оркестър, солисти, хор и балет изпълняват класически произведения за теб.

Чудеса.

3 thoughts on “Прилепът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s