Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?