Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,
нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.
Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.
Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха
и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха
вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та
исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,
и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,
да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.
Мария Донева 
Ихх! Човечета!
…
Кукли за двама, кукли самички,
кукли за хлапета, кукли за всички –
с шапки, усмивки, изцяло наперени,
с явно присъствие, самоуверени,
и със ръчичките, мушнати в джобчета,
с тези носленца почти като копчета,
как са разкошно, безбожно нашарени,
радостни, ведри, от празник заварени –
их, погледни ги, виж им очичките
хитри и дръзки, но са добрички те –
пухкави, меки и обли човечета,
ти ги създаде и сетне нарече, та
с тези усмивчици, с тези оченца
да ни направят – какво пък, детенца –
за да сме весели, топли, не-лоши,
малка Козета, малък Гаврош и
в тази си битност да влезем в нещата,
някак по-свестни сред бройките в щата.
…
.
🙂
Тошко! ❤
Прекрасно! Прехласно!!
Думите нещо май… пак са Ви споходили… 🙂
любимите думи
Pingback: Кукли в Труд! | Мария Донева