Днес е днес

 

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

 

Въображаема книга

Картинка

Новата книга на литературен клуб „Без заглавие“ вече е готова за печат. Отвън ще изглежда просто невъобразимо!
А именно ето така:

Когато излезе, ще си направим тържество 🙂

 

Окото на заека

 

– Къде е заекът?
Ниският дрезгав глас се понесе из подземието, зави по най-близкия тунел и ехото продължи да обикаля и да се завръща. Отделни думи и срички кръжаха из това подземие от години, срещаха се сами със себе си, преплитаха се противоестествено и образуваха нечестиви сквернословия и благословии, които се сбъдват.
– Къде е заекът?
От тавана се изрониха около два и половина квадратни метра мазилка. Някакъв плужек се отлепи от фаянсова плочка със звук като от целувка и пльокна в една локва.
Двамата бандити знаеха от опит, че когато босът им заговори с този глас, смъртта е близо. При предишното му избухване бяха осемнадесет, не двама.
– Вас питам.
– Заекът… има едно нещо…
– Какво нещо? – от хрипкавия стържещ глас арматурата в бетонните плочи се покри с ръжда.
– Има едно…
– Едно има…
– Едно какво? – този тембър отвинтваше болтове, човек. – Пратих ви да откриете и да доведете любимия ми заек, и след 8 дни с неограничени ресурси, включително хеликоптерен отряд, 6 танка, 14 бели нинджи и 12 черни, се налага да задавам въпроса за трети път. Да го задам ли?
– Не знаем къде е заекът! – двамата бандити се пречупиха психически и едновременно рухнаха на колене и се обляха в сълзи. – Намерихме само едно око! Ето го!
Единият бандит бръкна в джобчето на жилетката си и извади хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Вътре наистина имаше малко кръгло бяло око със сив ирис. Окото гледаше втренчено, но и игриво.
Босът гледаше окото и окото гледаше боса. Босът първи не издържа и мигна.
– Значи все пак го направи. Вие двамата, станете. Не сте виновни.
Бръкна в сака, който стоеше на пода до стола му, извади две дебели пачки и ги хвърли на горилите си.
– Вземете това като компенсация за неудобството.
– Но… ние не го намерихме.
– Заекът не е бил нито отвлечен, нито откраднат, нито убит. Той сам е пожелал да замине. Когато баба ми го подари на смъртния си одър, тя ми каза: „Този заек не е обикновен. Той ще изпълни всичките ти желания, ще те направи всемогъщ и безсмъртен, ако наистина искаш това, но…” – и изпадна в кома. После излезе от комата и завърши: „Но ако реши да се махне, не го търси повече. Той би дал едното си око за свободата.” След тези думи баба ми си умря окончателно.
Мутрите плачеха, дали от жал за бабата, дали от радост, че са живи и богати. Шефът им плачеше за заека, а окото на заека плачеше просто така.

 

Хубаво си бяхме решили.

 

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.