বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা || রুদ্র কিংশুক || মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা

 

Това не е шевица, а текст на бенгалски език.
Господин Rudra Kinshuk работи по превода и издаването на антология на българската поезия на бенгалски. На страницата му във фейсбук има стихове на Ваня Могилска, Иван Ланджев, Оля Стоянова, Яна Букова и още други автори.
Бенгалско ми е.
Копирам текста от блога на преводача, както е там.

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা
রুদ্র  কিংশুক
মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা 



মারিয়া ডোনিভা (Maria Doneva, 1974)-র জন্ম বুলগেরিয়ার স্টারা জাগোরা-তে। সোফিয়া ইউনিভার্সিটি থেকে তিনি বুলগেরিয়ান দর্শনে দর্শনে উচ্চ শিক্ষা লাভ করেন। কবিতা এবং ছোটোগল্পের জন্য তিনি পেয়েছেন অনেকগুলি বিশিষ্ট  সাহিত্য পুরস্কার। আইজ ফর বিউটি (Eyes for Beauty, 1988),  ফেয়ারওয়েল টু দ্য রিডার( Farewell to the Reader, 1996)  তাঁর কাব্যগ্রন্থগুলির মধ্যে অন্যতম।রাদনেভো-র স্টেট সাইকিয়াট্রিক হসপিটালে আর্ট থেরাপির প্রোগ্রামে তিনি নাট্যকার এবং নাট্য নির্দেশক হিসেবে হিসেবে কাজ করেছেন।

১. একটুকরো ধোঁয়া
„Перце от дим“

ঘনিষ্ঠ হও –আমাদের জুতো এমন করে ছুঁয়ে থাকুক,
অঘ্রাণ-সিক্ত নাক ঘষতে থাকুক আদরমাখা।
কাছে এসো! মেলে ধরি একটা চুমু সৌরভ
হতেই পারে তোমার কাঁধে রাখা আমার

মাথা? শোনো, কীভাবে ঋতু নামে
রুফটপে– আর জগৎ দক্ষিনে বিগলিত, এর সঙ্গে আমিও, তুষার-দগ্ধ আমার আঙ্গুল,  তোমার মুখের মাধুর্যে গলে যায়।

কাছে এসো। আমাদের সিল্যুয়েত দেখাবে যেন
শীতের মুক্ত আকাশে চড়াইয়ের ছায়া।
একে কি বলা যায় ভালোবাসা? বরং একটা ভিন্ন নাম খোঁজা যাক–
একটা উপাধি যা ততটা ভারী বা ভয়ের নয় বা ভয়ের নয়।

আমাদের মৌহূর্তিক আবহাওয়া বসবাস,
ছাদ থেকে খসে আসা  বরফ হস্তক্ষেপ করবে;
আবেগ উড়ে যাবে দূরে দূরে, নীরব পালক–
এক টুকরো ধোঁয়া মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের ওপর।

২. এসো
„Хайде…“

তুমি আমার অন্য জীবন
যা এখনও নয় সংঘঠিত।
তোমার পায়ের শব্দ শুনি চারপাশে,
তুমি পাঠাও গৃহহীন অনেক কুকুর
ভয়ঙ্কর লোকদের হাত থেকে রক্ষা করতে। আমাকে তুমি জ্বালাও আগুনপোকা। পিউনিফুলে
তুমি বার্তা পাঠাও সমাধান
দেখাতে তাদের। বৃষ্টি জোরে আসে
আর তোমার বদলে … তোমাকে ছাড়াই।পরিবর্তে।
তুমি যখন শব্দহীন আমি শুনতে পাই।
দেখো,কাছে এসো আমার বারবার।
যদি তা পারো , শীঘ্রই এসো।

Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Всички липси

 

Всички липси са се съюзили.
Обръчът им бавно се затяга.
Раснат съюзените им сили
и не виждам как ще им избягам.

Времето, направено от ластик,
се разпъва и не се отмества.
Път, целувка, щастие, нещастие –
чужди като новина от вестника.

Задушена, гасне съпротивата.
Заглуши звука си телефонът.
Близките ми хора си отиват
и не виждам как ще ги догоня.

Липсите мълчат. Втвърдяват мрака.
Бутат ми ръката, като пиша.
Свиквам със усилието някак
въздуха несподелен да дишам.

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Албум със заглавие „Без заглавие“

Картинка

 

Това са хората, с които обичам да чета и пиша, нашият литературен клуб „Без заглавие“.
Честит празник, мои любими, честит 24 май! ❤

Огледалото

 

Ох, да ви кажа, прецака ми се огледалото
и ми оглежда невярно лицето и тялото.
Вече започвам да мисля, че май е изкукало –
външно е здраво, но вътрешно се е напукало.
Бръчки показва. А аз от самото рождение
бръчки съм нямала! (вж. снимка за потвърждение)
Също показва това скапано огледало,
че е лицето ми не точно гладко и бяло.
Толкоз кусури преди то не ми е намирало.
Явно е криво и нещо се е деформирало
с тези промени в глобалната температура.
Като застана пред него така, по натура,
най-безогледно ме лъже и ме заблуждава,
тук ме смалява, а там пък ме уголемява.
Днес чак се стреснах – въх, циците, боже, къде са ми!
После видях… Е, добре, че все пак още две са ми.
Дупето тежко и не много дълги краката,
тъжни очите, с увиснали ъгли устата.
Все едно съм претърпяла обратното на еволюция.
Или пък е огледалото с грешната резолюция?
Четри на три ли, шестнайсет на девет ли, знам ли…
Да го изхвърля ли, чудя се, да го продам ли?
Не е в гаранция. Късно е за рекламация.
Като се сетя, че бяхме техническа нация…
Преди години по-качествено произвеждаха.
Същите хора три пъти по-млади изглеждаха!
Разочаровано мятам си някаква дреха
и към хладилника тръгвам да търся утеха.

 

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.

„Сохнет на камне соль…“

Видях това стихотворение на Майя Никулина във фейсбук, споделено от Ина Иванова, и не че го преведох, ами малко тегаво го недопреразказах, но блогчето страда от липса на думи и затова ще сложа този опит тук.

Сохнет на камне соль.
Море о берег бьёт.
В сердце такая боль,
будто уходит флот.

Парусный, молодой,
яростный, как тоска,
выпростав над водой
белые облака.

Просто глядеть вперёд
с лёгкого корабля.
Он — ещё весь полёт,
мы — уже все земля.

Нами уже стократ
вычерпаны до дна
суть и цена утрат.
Только теперь догнал

юный несмертный грех —
все мы в урочный час
недолюбили тех,
что провожали нас.

_________

Бие в брега морето.
Камък и сол остава.
Остро боли сърцето –
флотът си заминава.

Нетърпелив за вятър,
яростен като болка,
носи се над водата
чист и по-бял от облак.

Гледаме ненаситни
трепета на платната.
Той всеки миг ще литне.
Врастваме се в земята.

Сто пъти сме платили
загубите насъщни,
и ни души безсилие,
и честно ни се връща

онзи грях, млад, разглезен –
пътя като сме хващали
не бяхме нежни с онези,
които са ни изпращали.

Следобедът на Дундьо

 

Този четвъртък времето беше отвратително – ясно и слънчево, и малкият облак Дундьо трябваше да си остане у дома.
По-големите му братя и сестри бяха на училище, баща му и майка му бяха на екскурзия в планината и горкият Дундьо трябваше да стои чисто сам… е, с баба си и дядо си, но те не бяха особено добра компания.
Дядо му почти се беше разпаднал и се носеше във вид на мъгла по коридорите, като влачеше чехли и забърсваше паяжините от ъглите. После забравяше да се измие и среше и паяжините така си висяха по него, а в лявата му вежда от месеци се беше настанило цяло паяшко семейство.
Бабата на Дундьо седеше на люлеещия се стол пред отворената врата на фризера и бродираше върху джобчето на новата му жилетка светкавички.
Дундьо въздъхна.
– До кога ще стоя тук? Кога ще се оправи времето?! Няма ли това гадно слънце вече да се скрие?!
Баба му изсумтя:
– Аз да не съм Любка Кумчева?
– Да не си какво?
– Нищо, нищо. Потърпи. Постой малко. Пийни си вода от легена, виждаш ми се нещо поотслабнал.
– Не искам повече вода, бабо!
– Как може да не искаш вода, като ти самият си вода! Пий, пий. Един черпак за баба… един черпак за дядо…
Щом баба се обърна, Дундьо ръсна водата обратно в легена и изтича при дядо си. Хвана се за ръцете му, стъпи на коленете му и се преметна. Само че дядото политна, двамата се разхвърчаха в противоположни посоки и се спряха чак в двата ъгъла на тавана.
Дундьо вдиша една паяжина и кихна толкова силно, че се изстреля право в скута на дядо си. Двамата тупнаха на пода.
– А пък, дядо…
– Кажи, моето момче? Но спри да скачаш, стар съм вече, не се знае другия път като се метна така, дали няма да изчезна.
– Дядо бе! Ти не знаеш колко е лоша баба!
Дядо му посивя:
– Не ми харесва да говориш така за жена ми.
– Баба не е жена. Тя е баба.
– Баба ти е моята любима и ти трябва да се отнасяш с нея, както е подобаващо за един кавалер.
– Ама… ти казваш, че към кавалер. А баба ме нарече вода! Тя защо така ще ми вика!
Дядото се засмя и в коридора се понесе тих тътен като от далечна гръмотевица.
– Сега ще ти разкажа нещо. Знаеш ли какво означава името ти?
– Дундьо ли?
– Дундьо е галеното ти именце, мило мое внуче, но цялото ти име по паспорт е Дун дьо Пасифик. Ще рече – Дъждовен Ураганен Небосклон над Тихия океан.
– Така ли!
– Така. Това дьо е от френски. Майка ти го измисли.
– Ама вие с баба само знаете да обиждате.
– Хубава работа! Ще ревнеш, ще се извалиш и аз после как ще се оправдавам пред баба ти? Знаеш я каква е проклета, като се ядоса. Не случайно се нарича Градушка!
– Проклета значи! Дядо, ти не си никакъв кавалер!
– Хвана ме. Всъщност баба ти се казва Грациозна Душичка. Грациозна Душичка е баба ти… Гра-гра… Гра…
– Ама аз не съм вода. А аз съм си облак. Пък! – Дундьо пак нацупи уста и се приготви да ревне, но погледна към дядо си и видя, че е задрямал. Закани се с пръст на паяците във веждата му и отиде да си пийне от легена, но не заради баба си, а просто така.