Всички чорапи са тихи и скромни

 

Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.

 

В Нова Загора

Тези дни си го мисля:
Ние се обграждаме със себеподобни. Понякога изглежда, че е по принуда на обстоятелствата, но не е така. Ние ги намираме. Може да се получи непринудено и естествено, може да е внезапно като чудо (чудесата рядко са постепенни), може понякога да се наложи да положим усилия, да пропътуваме километри, да направим жертви и да претърпим загуби, докато го постигнем.
И тъй – ние сме сред подобни на нас хора (животни, предмети, места също).
Алпинистите познават много алпинисти. Петокласниците се движат предимно сред петокласници. Почитателите на нощните клубове имат много познати, които посещават същите нощни клубове като тях.
Всички около мен четат книги и огромната част от тях обичат поезията.
Ако ме попита някой – кой днес чете поезия, без да се замисля, ще отговоря – ВСИЧКИ. Може някои да не четат активно, но преди са чели и им личи. Личи им.

Аз пък вчера бях в Нова Загора, в библиотеката към НЧ „Д.П.Сивков – 1870“.
Все едно винаги съм била там. Беше едно от най-хубавите ми пътувания, без нищо смущаващо, само радост и усмивки, и приятни вълнения.
Непременно ще отида пак. И всеки път, когато минавам наблизо, ще се отклонявам, за да кажа здравейте в библиотеката. Дори вече имам планирана дата – на 28 март ще бъда на ученическия театрален фестивал „Арлекин“, за да ръкопляскам на „Мигчетата“.

Ех, Нова Загора…

 

Скромната птица

Имало едно време птица с огромен математически талант.
Още преди да се излюпи, тя си светела с фенерче и пишела по стените на яйцето дълги сложни формули.
Обичала цифрите, а те й се отплащали с привързаност и всеотдайност и се тълпяли около нея. Изпълвали дори сънищата й.
Още преди да се е научила да лети, птицата преброила всички къртици в пръстта .
Само щом погледнела към някое дърво, знаела колко на брой са листата му и с каква средна скорост ги разлюлява вятърът. Изчислявала без усилие след колко време сълзата ще прелее от окото на кошутата, знаела дали заекът ще избяга от вълка.
Птицата преценявала шансовете на ухажорите си, пресмятала на пръсти съпротивлението и плътността на сламките за гнездото, милвала яйчицата си и им гукала приспивни теореми.
Когато поостаряла, тя  се оттеглила от птичето общество. Живеела сама, мислела за траекториите на небесните тела и за скоростта, с която планините се местят по лицето на земята.  Изчислила точната стойност на живота, координатите на показалеца на Бог и тежестта на Съдбата.
Не ги споделила с никого. Тя знаела дори точния час на смъртта си, така че, наистина, имало ли някакво значение знанието, което тъй скоро щяло да бъде забравено дори от нея самата?

Вървят ли двама

Половината картички така и не стигнаха до получателите си, изпогубиха се по пътя, само лошите им снимки като призраци се мотаят из морната памет на фотоапарата.
Ето например тия два котака сигурно още бродят близки по таз земяааааа…

По-хубав

 

Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.