Серафина и черният плащ

 

Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.

Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.

Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.

Градината на малките промени

Леки книги за тежките моменти.
Забавни книги за скучните часове.
Вдъхновяващи книги за унизително тежките години.
Как ли се пише такова нещо?
Очарователна книжка, която блясва като рибка и като рибка се изплъзва между пръстите ти, стрелва се в мислите ти и отминава, или пък се скрива в подмолите на умората и тъгата ти и остава там, за да раздвижва водите, да освежава теченията, да те ободрява, без сам да разбираш защо.

След интересната и доста смешна книга за скучния и доста тъжен живот на фокусника, вчера и днес прочетох нова хубава книга по препоръка на Таня.
„Градината на малките промени” от Аби Уаксман.
Заглавието е като стихотворение.
Името на преводачката – също: Надежда Розова.
И аз искам да се казвам Надежда Розова!!!

Това е книга за градинарството.
Без да се замисля, се сещам за цял куп книги, в които всяка глава започва или завършва с рецепта или полезен съвет: „Свещената билка”, „Като гореща вода за шоколад”, „Малката билкарница в Монмартър”, „Афродита” на Алиенде, готварските книги на леля Ог и на мама Муминка…

И тука така (итукатака – много е приятно да си го повтаря човек). Между отделните части на книгата има градинарски съвети, които са най-сладкото нещо. Много са хубави, не само че не ги прескачах, ами направо съм запленена от тях.

„Помнете, дори една саксия на балкона е градина.”
„Градинарите обожават да отглеждат други градинари.”
„Ако нямате пари или място за тези инструменти, купете си само семена и си послужете с ръцете. Растенията пет пари не дават.”
„Следете за вредни буболечки – лукави са.”
„Водните капки върху деликатните листа се превръщат в лупи за слънцето, изгарят растението и страшно го дразнят.”
„Нормално е първите цветове да не връзват. И мъжките, и женските цветове трябва да се отворят, да се опознаят, може би да пообщуват, да гледат някой филм, просто да се поотпуснат, нали разбирате.”
„Закалете разсада, като го държите на открито по няколко часа дневно и му говорите рязко.”
И още много такива 🙂

Сега, няма да излъжа, ако кажа, че въпреки че Надежда Розова и гугъл твърдят, че съществува дума „мулч”, аз не съм съвсем сигурна. Може би една бележка под линия би ме направила по-малко непримирима.
Също така не вярвам, че цялата описана реколта в последната глава може да бъде отгледана за 5-6 седмици, смятам, че отнема повече време. Но пък от друга страна, аз не съм проверявала и засичала, а авторката вероятно е

Яааа! Един черен гълъб кацна на терасата ми, точно на мястото, където обичам да снимам играчките, върху камъните!

А авторката вероятно е, затова няма да споря.

Макар че в „Градината на малките промени” няма фокусници, за мен тя е книга за чудесата. За това, че човек се отглежда, за да расте като растение. Отглежда децата си, отглежда се сам, отглежда си и приятели, които отглеждат него. Това е книга за приятелите. Ами да. Напомня ми за „Нотинг хил” и „Четири сватби и едно погребение” – в тях има и хубава история, и смешки, и красиви актьори, които играят чудесни, добри герои, и филмите биха ми харесали заради всичко това, но аз ги обичам, защото това са филми за приятелството.
Книгата показва как човек може да бъде приятел със сестра си, с мъжа си – дори след смъртта му. Как можеш да имаш стари приятели, но можеш освен това да си намериш нови, дори ако вече мъничко си остарял.
Лили си намира приятели, и то толкова много, че до последно трябваше да се съсредоточавам, за да свържа имената с героите. Много симпатични хора 🙂

Лошото е, че сега пак си търся книга. Ще се опитам да оползотворя това желание за четене, че знам ли го кога ще изчезне отново.
И гълъбът си е тръгнал, без да забележа. Няма снимка.

Внезапното бягство от действителността и други мизерии

Аз съм идеална за приказки. Точно съм.
Във всеки случай, не съм прекалено голяма за тях и не мисля, че някога ще бъда.
Прекарах твърде много юлски часове в леглото си, в тих безразличен унес, слушах Ленард Коен, от почивка нямах сили за нищо, работата ми стоеше недовършена, дни, прекарани в тлеене, и юли щеше да изтлее целият. Но тогава си измислих пилетата и те ме върнаха към живота, последната седмица се разкудкудяка, напълни се с цветове и перушина, и като се събудих най-после, ми се дочете.
Книгата ме избра в книжарницата, събрах си всичките левчета и стотинки от джобовете и те се оказаха точно колкото ми трябваха за „Den stora verklighetsflykten”.

Авторът се казва Ларш Васа Юхансон, швед е човекът, преводът е на Росица Цветанова и от тук нататък ще наричаме книгата, както е на български, „Внезапното бягство от действителността и други мизерии”.
Защо са добавили мизериите в това заглавие, аз не знам, но не ми пречи. Книгата е забавна, но не прекалено. Искам да кажа, всичко в нея може да ти се стори смешно, ако си във весело настроение и гледаш  думите любопитно, без да ги насилваш. Например героите и отсам, и отвъд линията от сол са чудни образи. Гледай:
„Вратата на къщата се отвори на второто почукване и ме посрещнаха две озадачени лица. Жена и мъж на около седемдесет години. Дядо и баба ще да е по-точното определение. И двамата бяха малко кокалести, жилести и загрубели,ала сините им очи бяха свежи и будни. Дядото беше сресан на среден път. Гъста, права и избеляла сякаш от слънцето коса, която му стигаше малко под ушите. Косата на бабата беше рядка, сплъстена и сива. Наподобяваше барета от одимен захарен памук. Едва ли не ми се стори, че дядото и бабата са си разменили прическите. И двамата носеха работнически гащеризони. Неговата риза бе червена, нейната – зелена.”
Това са Гунар и Грета и те са само двама от шареното население на гората, в която попада окаяният фокусник Антон. Аз много ги харесвам от първия поглед до последния, но няма да цитирам как изчезват от погледа, за да не издам края.

Макар че, защо да се лъжем, краят си е съвсем предвидим. Това е приказка по всички правила, буквално човек може да открие една по една всички функции на Проп – забрана, нарушаване, дамгосване, преследване, завръщане, намиране на магически помощник – точно както си трябва, чак до срещата с любовта на финала.
Героите са шарени, цялостни, малко плоски, като на плакат. Някои са разтапящо симпатични, други зли, още по-други – безумно дразнещи, чак ми беше смешно как се хващам – ядосам се и после усетя, че точно това се очаква от мене, а всъщност е смешка и половина.

Тогава защо толкова много ми хареса тази история? Сигурно защото се привързах към шосейния бродник Антон, гледах го как се самозаблуждава, как се мъчи като грешен дявол, както се казва, и ми беше приятно да съм така уверена, че нещата ще се подредят за него. Радвам се, че той успя да разчупи ужасния модел, в който сам се беше забил, и да започне да си лекува душата. Някак се обнадеждих и за себе си. Не че аз съм мрънкащ двуметров фокусник с низходяща кариера… къде ти, далеч съм от двата метра аз…
Харесва ми как е разказана приказката, интересно, забавно и спокойно. Харесаха ми фантастичните същества и имената им. Моля ви се, може ли да има на света Горска кралица с неприлично секси телепатичен глас на име Говнянката (на галено – Говни)!
Има още преждени свинчета, Среднощен хлопач, Серен момък, Кюфтак, Сръдливец, Безумен вресливец, Лентяй, Щуроскръц, има и прасъщества като Разридателя. Предполагам, че преводачката е прекарала прекрасни часове в измисляне на смешни имена.

А, да, сетих се за още едно нещо, което ми допадна. Горкият Антон е ужасно завистлив.
Аз не си позволявам да съм завистлива и ревнива и да падам духом, а за това понякога се изисква страхотна дисциплина и въздържание. А пък той най-волно и свободно джапа в езерца от самосъжаление, завист и разочарование.
Може би няма да е лошо понякога и аз да си давам воля на лошите чувства. Лоши, хубави – мои са си. Без прекаляване, нали.
Харесва ми колко добре е подредена историята. Всичко си идва на мястото в точния момент и нищо не остава неизползвано. Харесва ми ритъмът, в който нещата се повтарят (Себастиян закача пердетата на Шарлота и това е началото на края, Антон ще закачи пердетата на Сага).

Харесва ми да ми разказват приказки, повече сладко, отколкото иронично, и да виждам как хората се справят с проблемите във и извън себе си.
Така че „Внезапното бягство от действителността” не е книга, която ме е разтърсила или е променила живота ми, но промени няколко от дните в края на юли, разсъни ме, забавлява ме и сега много ми се иска да си намеря друга, подобна на нея, защото чувството, докато четях, беше чудесно.
Аз я препоръчвам усмихнато и убедено.