И пак да мога

*

Какъв урок по лекота накрая зимата ни даде.
Напусна ни изящно, леко.
Накара ни сами да мислим, че повече не я желаем.
Намери си дори заместник. Показа колко е красива по-младата от нея пролет, която с нас ще заживее и сигурно ще ни обича.
Наистина ли не ревнува?
Ще мога ли да се науча да си отивам като зима, в най-подходящо време, тихо, така, че да не забележат, и липсата ми да е радост, да е нормална и спокойна.
Да си отивам деликатно, без никого да нараня, и пак да мога да се върна.
И пак да мога да се връщам.

*

Когато изпратим деня

Изпращаме седмицата. Откакто се прибрах, от вторник насам, ето какво гледах и слушах:
Във вторник бях в литературния клуб, затова пропуснах срещата с Георги Мишев.
В сряда гледах „Актьори срещу поети”, гостуване на Сфумато. По тази причина се наложи да пропусна джаза в библиотеката – Ангел Заберски трио.
В четвъртък бях на опера, премиера на „Така правят всички жени”.
В петък имах среща с едни осмокласници в Математическата гимназия по покана на Катя Стратиева, рецитирах стихотворения и им разказвах смешки, а след това бях на дълга разходка на Аязмото.
В събота можех да отида на концерт на Par Avion Band, но се чувствах уморена. Затова пък прочетох прекрасна книга (ей сега ще кажа коя).
В неделя, днес значи, гледах „Пипи Дългото чорапче” в Кукления театър.
Междувременно в театъра имаше фестивал на франкофонските ученически театри, сигурно и други хубави неща съм изтървала, но то и да се преяжда с култура пак не е много правилно.

cover-410x600Прочетох книгата „Когато изпратим деня”. Авторът е Пиер Мейлак, преведена е от Невена Кръстева – Дишлиева, издателството е ICU (не знам как се произнася).
Взех я, защото Надя Груева от Регионална библиотека „Захарий Княжески” горещо ми я препоръча. Аз толкова пламенно се съгласих да я взема, че май я подведох, че вече съм я чела. Наде, прочетох я!
И съм много щастлива по тази причина!

Това е сборник с 15 кратки разказа, които просто се врязаха в ума ми. Разказват за много различни хора – възрастни или деца, хора от всякакви националности, дори хора, които се оказва, че вече не са живи. Някои от разказите са дълбоко печални, а други смешни, забавни и преливащи от щастие, а най-печални са най-щастливите (например „Ходих да я видя”).

Някой път се случва да чета някоя книга и да си мисля: този автор ме разбира, той все едно наистина ме познава и разбира защо съм постъпила така или иначе.
В „Когато изпратим деня” усещането не е такова. По-скоро представата ми е за много внимателен наблюдател, който точно пресъздава детайлите и създава ярка, кристално ясна картина – но изисква от мен аз сама да разбера какво означава всичко това.
При цялото им разнообразие от сюжети и похвати, разказите са обединени от едно внушение за носталгия, за силна емоция, за кадифено жужене на рояк натрапчиви мисли, спомени и мечти. Героите са обсебени от чувствата си, от самотата, от загубата.
Думите са техният начин да върнат времето назад, да преживеят отново или за първи път желаното, да осъществят копнежите си, да се почувстват специални, обичани и желани.

Напоследък лесно плача. Особено за красиви неща. Много плаках тези дни. Включително и заради повечето от тези разкази. Може би пролетта дойде прекалено рязко (искам да си отрежа косата, искам да си направя татуировка, искам да се разплача, искам да спра да рева, нещо такова). Не мога да си намеря мястото.
Повечето герои от „Когато изпратим деня” не са намерили своето място. Други пък са щастливи. Всички те живеят редом в книгата и се допълват така, че аз я усещам като нещо органично и цяло, нещо плътно, малиново и шоколадово, и нещо като бяло вино?

На 11 май, на Европейската нощ на литературата, от 18 до 21,30 ч. 8 пъти ще прочета на глас разказа „Дъската за гладене” в Регионалната библиотека. Може би пак ще си облека някоя рокля от колекцията за принцеси.

Сега си стоя вкъщи и пиша това, с по няколко минути почивка и мечтаене между изреченията, и имам чувство, че ми се е случило нещо много хубаво, а не мога да си спомня точно какво е. Нещо като хубав сън, който току що съм забравила.
Спомних си. „Когато изпратим деня”.

„- Бях сигурна, че един ден ще се върне. Толкова пъти ми е казвал, че го виждам за последно. Толкова пъти. Но никога не съм му вярвала, защото… ами защото се е случвало да минат месеци, но той се връщаше. И след последната ни среща продължих да ходя в овощната градина, берях кайсиите със същите ръкавици, които си слагаше той, когато отиваше да бере плодовете.
Превърнало се в ритуал. Прибирала се с щайга, пълна с кайсии, която изпразвала на кухненския плот. И със същия нож, който някога използвал той, една по една ги разрязвала на две и ги хвърляла в голяма тенджера. Оставяла ги да кипнат за минутка, та ако в някой от плодовете има черно червейче, да бъде попарено и да изчезне.
– Точно както правеше той – казва ми и се подсмихва без следа от гняв. – Никакво писмо. Никакво телефонно обаждане. Нищичко. Такъв беше баща ти. Или ярко осветено, или тъмно като в рог.
После с голям черпак загребвала от горещите влажни кайсии и ги накисвала в пет литра коняк. Оставяла ги да престоят месец и половина. Четиридесет и пет дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.
– Както правеше той.
Четиридесет и пет дни, през които тя се надява, че докато дойде време да прецеди коняка през гевгира, за да отдели плодовете, той ще се е появил, ще стои до нея в кухнята и ще се диви, че тя е продължила да приготвя неговия ликьор. После ще пресипе отцедения коняк в стъклени бутилки. На всяка ще залепи жълт етикет и с черен фулмастер ще напише 45 – както правел той – за всеки ден, превръщал напитката в това, което е. „Защото питието е като нас”, обяснявал й, навярно със същия тон, с който някога ми даваше инструкции как да стигна сам до училище…”

 

Казано най-точно

 

Трябва ми кът. Да, креслото на баба.
Тук светлината съвсем не е слаба.
Влиза през щорите с мека походка.
Чак ми се мърка. Защо не съм котка!
Свит на кълбо със разтворена книга,
всичко си имам и всичко ми стига.
Мама и татко са в другата стая.
Аз си чета. И по-точно – мечтая.
Още по-точно – пътувам в ума си.
Всички пространства за мене са къси.
Имам си книга – безгрижно безвремие.
Казано най-най-най-точно: добре ми е!

 

 

Висок и кльощав…

 

 

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

 

 

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

 

 

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

 

 

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

 

 

Така правят всички жени

 

Не е вярно.
Не всички жени правят така, както аз правя.
Изнемогваща от оперна абстиненция и дълбоко огорчена и разочарована от себе си, че пропуснах матинето, посветено на Гергана Русекова, което беше в самото началце на април (така да ми се гледаше…) снощи се метнах на оперна премиера. Ти да видиш!

Ето ме, росна-прясна, в операта снощи, „Така правят всички жени”.
Публиката в залата беше рехава. Ако всички жени наистина правеха като мен, така ли щеше да бъде?

Изкуството е важно. То дава. Не взема, дава.
Дава нови хоризонти. Виждаш нови светове. Разбираш, каквото не си разбирал преди.
Аз след снощи съм по-близо до кубизма. Дайте ми Пикасо!

Снощи, сладки мои, очите ми гледаха едно представление, а ушите ми слушаха друго.
Щастливи уши!
Смаяни очи, объркани, защо ви се стовари това? Къде сгрешихте?
И как ще се отрази всичко това на кармата ми?

Сладки приятели, такъв кич видях в операта, какъвто и на пушкаджийница не помня да съм съзирала.
Опитвам се да побера в един беден женски ум цялото съзвездие от феномени. Не може да не съм квалифицирана, операта е за жени – пише го на плаката.
Те пееха. Пееха прекрасна, красива, жизнерадостна музика, пееха като славеи, с енергия и радост, и свежест, и съм сигурна, че малко хора могат да изпеят тези партии.
Те пееха божествена музика и играеха, присъстваха с имената си и с гласовете си и с личностите си.

И, Боже, нямам идея как ли се чувстваха през цялото това време, защото бяха облечени като палячовци и се движеха като анимационни герои, и се лигавеха като слаби актьори от комедия дел арте, и всичко беше така преекспонирано в поведение и отиграване, и толкова лигаво, да не кажа просташко (оп, казах го), че ако ми рекат – ето ти дара на оперното пеене, но ще трябва да играеш само в такива постановки, обляна в сълзи, бих отговорила – благодаря, но не, благодаря.

Да речем, че е пародия. Хитро! Ама… Колкото и известно, класическо и популярно да е произведението, за да го пародираш, би трябвало да се опреш на някакъв класически, всеизвестен оригинал, заслужаващ пародийно отношение. Ако човек не познава оригинала, пародията се превръща не във втори план, тя става оригиналът. И ако е това – жалко.

Добре. Те пееха сладко и играеха като деца. Да приемем, че са играли като деца, че така им идва, имат лош вкус, ама така си искат… Ми…
Или концепцията е такава. Аууу…

Или смятат, че публиката иска това?
Аз не искам това.
Не мисля, че модерно задължително означава станиолено. Или че артистично задължително означава самоцелно. Или че съвременно означава героите да смъркат кокаин между ариите.

Изводи:
1. Има опери за слушане. Не гледайте тази опера в тази версия!!!
2. За да се насладите, оставете предразсъдъците си на гардероб.
3. Аз съм млада, защото светът ме изненадва и ме радва.

Операта е божествено изкуство!
Моцарт е велик композитор!
Изкуството иска жертви!

Опера без жертви не е опера. Операта има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а почитател значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за операта. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за операта! Да живей операта!…

Тва е.

Като облак

 

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

 

*