Бухтичка

Ама тая книга е за тийнейджъри!
Аз се поколебавам всеки път, когато трябва да изпиша думата „тийнейджър”. Янг адълтс? Да, сигурно. Кирил и Методий затова са се блъскали, за да мога аз на чист български да чета янг дълтс-литература.
Ама и книга за пубери пак не звучи прелестно. Не знам, не знам.
Юноши. Да, юноши.
Изобщо идеята за профилиране, деление и таргетиране на романите на мен ми звучи зле. Не ми идва естествено, и това кривене на езика и придърпване на чужди думи показва, че има основание в съмненията ми.

Това парцелиране на рафтовете в книжарницата сигурно се прави за яснота и удобство, но мен лично ме обърква. Чак ме отблъсква – какво ще им четеш на янг-адълт романите, ти не си тийн (грозно изречениееееееееее)….. Тоя чик-лит за тебе ли е, ти не си мацка, а лелка с плетка, на каква ми се правиш… (не си Бети Б., няма и да бъдеш, слава богу де, но жалко все пак)  Сик-лит?! Кой е болен от рак? Изпоразболя се тоз народ, все по-млади хора се тръшват, ама то нито храната ни е храна, нито въздухът ни е въздух (мрън-мрън-мърмор), хайде дано смисъла на живота да го открием в малките неща и в истинското приятелство (и няма смисъл да четеш тази книга).

Да обобщя – да, имам литературни предразсъдъци.

А това не е много хубаво, плюс това е старомодно. Таня от Хеликон ми говореше оня ден нещо в смисъл, че напоследък има нещо като кампания, свързана с това, човек да приеме тялото си такова, каквото е, че не е грозно да си по-дебел от екзистенц-минимума и т.н.
То принципно това е хубаво, но мен ме отблъсква всичко, лъхащо на кампанийност. Не мога да ги приема на сериозно тия работи. Струва ми се, че мина модата на анорексичната хубост, и ако някой се стреми да достигне заветните 35 килограма при ръст 1,75, то се дължи на собствените му психологически проблеми, не на телевизията.

Добре де.

Не мога да си подредя мислите, защото са много, а мястото в ума ми не е безгранично все пак. Снощи дочетох една книга и докато я четях, бях емоционално ангажирана, а на сутринта се събудих с цяла манифестация бръмнали мисли. Те се бутат коя да се покаже първа, блъскат се на вратата, настъпват се взаимно. Представих си ги като момичета, които се бутат коя първа да дефилира на конкурс за красота с официално облекло.
Я тихо там!

„Бухтичка”
Ох, сега пък книгата ми я няма. Момент.
Беше на пода, между нощното шкафче и леглото.
Искам да кажа, какво точно значи „роман за младежи (зрелостници, удавници, изплуващи от пубертета)”? Ако е решаващо това, че героите са примерно на 18 години, този признак ми се струва глуповат и формален.
Ако се има предвид, че романите се занимават с проблемите на хора на тази възраст, признакът пак е малко изкуствено измислен.
Теми в тези романи са например – какво искам да правя с живота си (какво да уча, да работя, изобщо какво да правя и къде да го правя). Отношенията с родителите и вътре в семейството. Как да се справя със загубата, болестите, разделите и страданията. Какво е любовта, защо тя е толкова прекрасна и ужасна и как да продължа да живея без/със нея. Как да взема решение и как да понеса последиците от него. В какво вярвам, какво искам, какъв е смисълът на живота.

Е, добре, кое тук е само пубертетски проблем? Тези работи се бистрят и в Библията!

И тъй, пубертетският роман е нещо като детската поезия. Изразът „детската поетеса Иванка Иванова Иванова” ми звучи точно както израза „австрийската писателка Кафка” – също толкова изначално сбъркан.

Ако едно стихотворение е точно, истинско, вълнуващо, образно, красиво, издържано в себе си, то е стихотворение за човеците, без значение от възрастта им. Стихотворение и човеци, дано се срещнете в точния за вас момент и срещата ви да бъде щастлива и полезна!

Поводът за това излияние е един много, много хубав според мен роман, с който сигурно щяхме да се разминем, ако не бях го получила като подарък. Благодаря, Миле!

Buhtichka-coverСтава дума за „Бухтичка”, роман на Джули Мърфи, преведен от Виктория Иванова.
Защо харесвам книгата?
Защото е увлекателна, беше ми интересно и лесно да я прочета.
Защото разказва за едно момиче, което ми е симпатично, аз разбирам как се чувства тя, защото и аз често се чувствам по същия начин.
На пръв поглед основният й проблем е, че е дебела и че тъгува за леля си, която е починала неотдавна, защото е била още по-дебела.
Само че с напредването на романа става ясно, че големият проблем е като картина, зад която е скрита врата към по-дълбоки и остри тревоги. Афишираният проблем е по някакъв начин убежище. Представям си го като прозрачен полицейски щит – всички виждат, че го имаш, той те пази, а ти гледаш през извитата му прозрачна повърхност и той се превръща в нещо като маска, през която никой не може да те види ясно, а и ти сам виждаш света разкривен. Понякога проблемът наистина те защитава, той е и скривалище, и оправдание. Дебела съм, затова ще ям много. Грозна съм, затова ще приема, че отношенията ми с хората а лоши – просто няма смисъл да се старая да ги подобря. Родителите ми са разведени, затова мога да се държа зле с тези, които се опитват да бъдат с мен. Нещо такова
Уилоудийн, момичето от романа, е дебела. Обаче аз не съм сигурна дали е така. Тя някак вижда нещата изкривено. Преценката й е много емоционална и моделите, с които се сравнява, са твърде различни. Нещо с оптиката й не е наред, струва ми се. Тя е израсла с 50-килограмовата си майка и 200-килограмовата си леля и аз не съм сигурна когато се чувства дебела, колко дебела е наистина.
Тя се оглежда в очите на хората около себе си и това, което те й показват, също е объркващо – майка й е вечно разочарована и я нарича Бухтичка, най-големият тъпак на училището грухти като я срещне, супер-красивата й приятелка я зарязва заради някаква нагла кльоща, но пък две от най-свестните привлекателни момчета я ухажват и даже я обичат, така че знае ли човек… Ни някой ти казва, ни смееш да питаш.

(Заместваме килограмите със стихотворения и оп! – романът става роман за мен. ОК, определено не съм дебела, обаче хубави стихотворения ли пиша? Кого да питам и по какво да съдя?)

Гръбнакът на романа е историята с конкурса за красота, а душата му са песните на Доли Партън. Романът е голям като Тексас, разказва за големи чувства и буди големи чувства (чувствата са флуиди, запълват съда, в който са вместени, а има ли нещо по-голямо от човешката душа?)
И тъй. Тази бухтичка не знае каква е. Чувства се неуверена, а всички около нея се възхищават на твърдата й самоувереност. Бърка в преценките и за себе си, и за хората наоколо. Не успява да се ориентира дори в елементарни неща. Нормално, отстрани те може да са съвсем ясни, но когато си затънал до веждите, какво ще видиш? Усещаш само, че се давиш. И така, предната врата на къщата им стои развалена с години – това е нещо лесно за оправяне, но е зарязано така. От друга страна, да спечелиш конкурс за красота, когато си встрани от стандартите, очевидно е невъзможно, а тя се записва за участие и даже увлича със себе си и всепризнатите аутсайдери. Всъщност май това е единственият начин да разбереш какво е възможно – като вземеш, че го направиш.

А за любовните неща… Някой ден ще напиша роман и той ще разказва за една жена, която не може да се оправи с чувствата си. (Аз това.)

Казано накратко, ако „Бухтичка” е книга единствено и специално за тийнейджъри, то аз съм на 17, мерси.

И като добавим, че е разказано просто и красиво, хубаво е разказано. Какво повече? Това е книга, каквато ми се чете.
Сетих се за още едно нещо, което много ми харесва в нея – епизодичните герои. Дори тези, които се мяркат веднъж или два пъти – майките на момчетата, колегите на Уилоудийн, жената от бижутерския магазин или пък дамите от журито на конкурса за красота – всички те са щрихирани точно и звучат истински. Майсторска работа.

Звучи така:

„Вървя към колата си, докато погледът на Бо ме следва; чувството, което поражда, започва като топка топлина в гърдите ми и се разпростира като изгрев.”

„Вкъщи майка ми се отпуска на дивана с бутилка евтино шампанско – като всяка година. В този момент вече не е останало нищо за правене, а и да има нещо недовършено, е прекалено късно, за да полага усилия. Всичко, което може да направи, е да остави брокатът да пада, където си иска.”

„Той прехапва долната си устна и тя изчезва под зъбите му. Обичам зъбите му. Абсолютно идеални са с изключение на предните два. Те се застъпват. Съвсем леко. Сякаш вселената е решила, че е прекалено перфектен и трябва да му даде поне един миниатюрен недостатък.”

„Знам, че е клише, но ако трябваше да избера една-единствена песен, която да слушам до края на живота си, щеше да е „Джолийн”. Всички я харесват, но според мен е нужно наистина да си разбрал какво е да разбият сърцето ти, за да наречеш тази песен своя.
Все пак Доли Партън – ИСТИНСКАТА ДОЛИ ПАРТЪН – пее за някаква мистериозна Джолийн, която според нея е по-красива и по-достойна от нея и я умолява да не й взема мъжа. Мелодията е прилепчива и всеки знае думите, но за мене е напомняне, , че няма значение кой си, винаги ще има някой, който е по-красив, или по-умен, или по-слаб от теб. Съвършенството е просто някаква неуловима сянка, която преследваме.

4 thoughts on “Бухтичка

  1. Здравей, тийнейджърче! Симпатично янг адълтче!
    Но… ВП беше написал, че е осемдесет и пет годишно момченце.
    Може да подмладеем по-нататък, кой знае?

  2. Прекрасна анотация, веднага я купувам, че да я четем с Миши! И я споделям с всичките си тийн-юноши-приятели

  3. Pingback: Ревю от читател: Юлка и Тина за „Бухтичка“ – Софтпрес

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s