Казанлък, още се усмихвам.
Удивително е, чудно-видимо и ясно.
Където крещят на децата, и децата крещят.
Сто деца, които едва се сдържат да не се разкрещят, дори и да успеят да се сдържат – това предизвиква главоболие. Вижда се и се усеща. Смисълът панически си събира багажа и скача през прозореца, за да се спаси, а аз се питам – как попаднах тук и защо говоря тези безсмислени неща, и изобщо какво правя с живота си…
А на друго място на децата им се говори благо и спокойно. И ето ти сто деца, които са мили и любопитни, не се притесняват да разговарят и да задават въпроси, усмихнати са. Идват да ми кажат нещо, но се засрамват и вместо това ме гушват, а може ли автограф, не си тръгват, смисълът и той.
Имам снимки, взех ги от ТУК.
А на трето място, бях на среща на „Искра“ 4 и видях верни приятели, малко си поревах, повечко се посмяхме.
Обичам.
Щях да казвам следното:
Надписах една книга погрешно. Училището се казва ОУ „Свети Паисий Хилендарски“, пък аз взех, че написах:
На читателите на библиотеката при СУ „Свети Климент Охридски“ с пожелание да бъдат весели, здрави и много щастливи!
Сега търся училище СУ „Свети Климент Охридски“, за да му изпратя един брой от „Патилата на метлата“ – тя си го избра, няма да й троша хатъра.
Някой?
Послепис:
Книгата си намери училище, в понеделник ще я изпратя! 🙂
Мария Донева 
https://www.uni-sofia.bg/
И те си имат библиотека. И съм сигурна, че „Патилата на метлата“ ще се чувстват уютно там.
„Смисълът панически си събира багажа“ — и остават деца, които крещят, където им крещят. И каквото и да правим с живота си — е обречено.
Толкова бързо се губи всякаква надежда, че крещящите някога ще се чуят. Точно на 20 април, този петък, си тръгнах с убитото настроение от поражението, с убеденото самоопределяне за себе си: за нищо я не биваше…
Не става с магическата пръчка да им се усмихнеш благо на децата и спокойствието да се случи.
Късметът на онази, наситена с многостранна усилена комуникация среда, където неизвестностите се трупат на камара и връхлитат понякога бурно, помитащи всякакви планирани намерения, този късмет невинаги е на късмет. 🙂 😦
Хубаво ми е, когато пристигна в блога ти, Мария, и ти отново си оптимист. Отново намирам мъничко зрънце вяра, че си струва пак да опитам следващия петък. Пък, да става каквото ще!
Няма да се отказваме я! ❤
🙂