Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.
Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.
И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…
Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.
Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.
В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.