Градът на сънуващите книги

Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.
DSC03242
Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
gradytО, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.

DSC03243

Честит имен ден, мила Соня! (2013)

 

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

 

„Двама на дивана“ – премиера в Раднево!

Терапевтичен театър

към Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ – град Раднево

представя 

ДВАМА НА ДИВАНА

комедия от Марк Камолети

в ролите:
Михаил Виходцевски, Мария Янчева, Страхил Драганов, Живка Иванова, Атанас Витларов,
Антон Радков и Недка Маргаритова

култур-терапевти: Роса Динчева и Димитрина Мирчева

режисьор: Мария Донева

Ние репетирахме през цялото лято и ето, вече сме готови да представим пред публика поредната комедия. Този път авторът е французин, а действието се развива в Париж, градът на любовта, където всичко е възможно.
Жаклин и Бернар са на кръстопът. Те изпитват страстна любов един към друг, но инатът, заяждането на дребно, ревността и борбата за надмощие застрашават брака им. Когато в апартамента им се нанасят и Доли – блондинка с лековат нрав, и Робер – актьор със слаба памет и още по-слаб ангел – дори икономът Виктор се затруднява в търсенето на изход от заплетената ситуация.
На края…
Какъв край? Любовта никога не свършва!
За да се убедите, заповядайте на нашите представления в Залата за културтерапия в психиатрията в Раднево от 10 часа на 18 и 25 септември, 
както и на 16 октомври от 18 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора.

Сън

Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.

Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.

Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.

Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.

Писмо до мен след 50

DSC03091

Здравей!
Надявам се, че вече си мъртва.
Това е първото, което ми хрумва да ти напиша в началото на писмото.
След 50 години ще си на 89, преди малко навършени. Не е чудо на чудесата, макар че знам ли как ще е след половин век. Може би ще сме изтровени и мутирали и ще угасваме рано-рано от гнусни болести; или пък напротив – медицината немилостиво ще ни крепи до 150-годишна възраст, и тогава ще значи, че си на попрището жизнено в средата, пак и отново, а? Иска ли ти се да е второто?
Не те виждам като бабичка. Дебела и ох-ох-мрънкаща, или пък суха и речовита, каква баба си ти? За какво си мислиш по цяла нощ?
Сигурно си влюбена, само че от къде си намерила по-възрастен мъж, за да го харесаш? Едва ли са останали много. По-млад ли си намерила? Сигурно е някой, който може да те научи на неща в област, която ти е непозната, иначе умът ти ще се пречка постоянно, ще тича наоколо като непослушно младо куче и ще ви донася каквото е уловил – наблюдения, странни заключения, гледки и тъги. Твоят тъжен и пъргав ум, който лови безполезен дивеч още от сега.
Дали още го имаш свой? Подивял ли е?

Добри ли са думите към теб?  Дано не са те изоставили.

Има едно стихотворение от преди 25 години (твои 75) – когато съм била… когато сме били на 14:
Ако думите ми свършат, пясъкът ще замълчи. Нещо в мен ще се прекърши. Ще пресъхнат сто реки. Който тайно е завиждал, срещу мен ще вдигне глас. Но това, което виждат, вече няма да съм аз. Аз ще бъда надалече, зад балкани и нивя, за да събера във шепи разпиляните слова.
Е, далеч е от съвършенството, но то пък кое ли е близо.
Имаш ли внуци? Сигурно ти е трудно да контролираш изблиците си на любов към тях. И сигурно вече съвсем неприкрито не понасяш чуждите деца и обожаваш своите. Ей, те не са твои, нали не си забравила?
Забравяш ли? Дали си глупава вече?
Толкова ми е тъжно за теб… Толкова съм се затъжила за тебе, момиче. Липсваш ми.
Какво мислиш за мен? Радваш ли се, че не пуша? Сърдиш ли се, че не спортувам? Или точно напротив? Ако ме помниш изобщо…
Какво ти трябва? Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти изпратя нещо, някак, по някого?
Момиче, момиче, смешно момиченце, дано си добре.

DSC03092

Студът

 

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.