Случи се…

 

Случи се за минути.
Построена накриво,
тишината се срути
върху чувството живо.

После нямаше нищо.
Нито прах. Нито рана.
Отчаяние хищно
за ръката ме хвана.

И къде ме заведе?
И защо ме заключи?
Гълтам въздуха леден.
Гледам с поглед на куче.

И тъгата горчива
като цвят се разпаква.
И кого ще обичам.
И какво ще очаквам.

 

За охлюва 2

Мария:
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

ТТ:

Както и да го осукваш –
охлюв бавен, сив и скучен.
Часове ще дреме тука,
иначе не е научен.

Тънки жички бистра лига
в ъгълчето на устата.
Гледа дълго без да мига
някъде отвъд нещата.

Тялото му – прекроено,
в кръста с характерна чупка.
Стихнал, свил се примирено
в костената си черупка.

А прозорците му – прашни.
Посивели са стъклата.
Прави нощите си страшни –
насаме със самотата.

Нито радост, нито болка.
Само копчето забравено.
Мравката… отдавна… колко?
Нейно копче… изоставено…

Излетът и други подобни дандании

Ставам и придърпвам компютъра в скута си. Намирам музика и я пускам тихичко, колкото да заглуши думкането на сърцето ми. Наслушах ти се, сърце, отстъпи назад и се успокой. Да поговорим за нещо друго сега.

Например за онзи малък мискинин Джери, който наблюдаваше с часове как един рак в плитка локва с морска вода реди върху гърба си песъчинки и анемонии.

Не са ми в мен „Моето семейство и други животни” и „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл, затова не мога да цитирам точно никой от любимите си пасажи, а би било толкова лесно – това бяха първите, и може би единствените книги, в които съм подчертавала. Особено в „Моето семейство…” Когато я прочетох за първи път, беше лято. Спомням си човека със златките и залива със светулките, луната, жълта като масло, ягодово червената къща, маслините, къщата, пълна с рози… Такова сладостно потапяне в лятото, когато въздухът е с топлината на тялото и понякога в късния здрач цветовете започват да пламтят за няколко минути. Сигурно съм била в някакъв детски романтичен период, от онези, в които копнееш да се влюбиш, за да видиш какво е.
korfu

Е, не толкова романтичен, колкото периодите на Марго, която се събличаше по оскъден бански и трябваше някой да разгонва със сопа местните момци.

Но аз искам да кажа за малкия мискинин Джери и неговите животни, които въртяха номера на всички наоколо. Например онези организирани престъпнички Савараките, които разкарваха Спиро напред-назад. А Спиро имаше ръце като свински бутове.

Същият този Джери, малкият и любознателният, който тича през острова, слуша внимателно, прави каквото си ще, отнесен малко така, незабележим, и деликатно оставя следите си във вид на чудни изненади – я бурканче от крем, натъпкано с гъсеници, я вана за къпане, пълна догоре със змии.
Ами поздравления!
Имаме среща със същия този човек, все така паметлив и наблюдателен, все така очарователен и пълен с изненади, в „Излетът и други подобни дандании” (преведена на български от Павел Петков).

Izletat-i-drugi-dandanii-Gerald-Durrel-59812-300x0Като започнах да я чета, пътувах с влак към София и събрах целия вагон със смеха си. Хората един след друг проточваха шии да видят какво става там и всички минаваха и поглеждаха крадешком корицата на книгата ми. Най-смешната книга. Първият разказ ме развесели, но аз се държах, все пак жена на години съм, само от време на време изписквах или пък изпръхтявах, когато смехът се опитваше да ми излезе през носа. А на втория разказ просто се предадох и се смях от сърце.

Боже, колко е хубаво да се смея! Боже, дай ми още такива разкази, дай ми приятели, дай ми работа, която да свърша добре и като погледна, да се зарадвам, дай ми безгрижие и радост, дай здраве и утеха на любимите ми хора и…

Та значи, „Излетът и други подобни дандании” започва с предговор. Кой е авторът на този предговор – никъде не е написано, проверих. Защо е написан този предговор – пак не разбрах. Някой незнаен човек, учител или преподавател, е направил сбит преразказ на разказите, като старателно е преброил, че са шест. Написано е с хубав език, името на убиеца никъде не е споменато, нещо като три странички от нелош учебник са ни сложили в началото на книгата, защо – не е ясно, ама щом ги е теглило хората – ми добре.

Е, аз няма да правя същото, само ще ви кажа, че „Излетът…” е чудна книга. Ако и вие обожавате Джералд Даръл от преди, от книгите му за Корфу и от многото други книги за животни и пътешествия, не само че няма да се разочаровате, ами и ще бъдете доочаровани, и ще го видите и в нова светлина.
А пък ако не сте чели нищо от него до сега, о, щастливи люде, даже не подозирате какъв кеф ви предстои!

За финала на книгата ще кажа… Не, не мога да се въздържа, ще кажа – като я дочетох, взех твърдо решение да се снабдя с булдог. Или още по-добре – да си намеря мъж. По възможност – висок и атлетичен, и да борави добре с оръжия.

Какво да цитирам от книгата, за да ви почерпя… Три цитата за късмет, взети абсолютно произволно:

„Джак спря в една отбивка, оградена от цъфтящи върби, изхвърча от колата, отвори капака и се гмурна в недрата на двигателя като умиращ от жажда в пустинно езеро. Чу се силно пъшкане и сумтене, последвани от характерното носово тананикане на нашия зет, което звучеше като вбесена оса, затворена в гъдулка. Лари въздъхна:
– Е, тъй като кочияшът ни явно е поразен от гръм, какво ще кажете да си сипем по едно ободрително питие?
– Не е ли прекалено рано, миличък? – попита мама.
– За Англия може и да е рано – обясни Лари. – Не забравяй обаче, че съм живял сред множество деморализирани чужденци, които са на мнение, че няма точно определено време за удоволствия, и не смятат, че излагаш безсмъртната си душа на опасност всеки път, когато си пийваш, било то денем или нощем.
– Е, добре, миличък – каза мама. – Предполагам, че едно малко питие няма да ни навреди.”

 „- Разбира се, Неапол е също като Венеция, само че без толкова много вода.
Стоях прикован на малкия кей пред хотела и се взирах в отдалечаващата се гондола. Помислих, че сънувам, и все пак, доколкото знаех, в света имаше само един глас като този, способен при това да каже нещо толкова абсурдно. Той принадлежеше на моя приятелка, която не бях виждал от трийсет години – Урсула Пендрагън-Уайт. Мисля, че от всичките си приятелки по онова време обожавах най-много нея, но тя ми причиняваше и най-много тревога и униние. Болезнен беше не само начинът, по който си служеше с английския език (веднъж тя ми разказа за своя приятелка, която направила абордаж, за да не роди извънбрачно дете), но и заради склонността й да се бърка в личния живот на многобройните си познати. Последния път, когато я видях, тя се опитваше да поправи свой приятел, който пиел толкова много, че можел да се превърне в алкохофил.”

„На следващата сутрин слязохме в трапезарията и се опитахме да се присъединим към закуската. Годините милостиво бяха изтрили спомените ни за гръцкото готварско изкуство. Разбира се, в Гърция има места, където човек може да се нахрани добре, но те трябва дълго да се търсят и са редки като еднорози. Гърция произвежда всички необходими продукти за добрата храна, но жителите й обикновено са толкова заети в пререкания, че нямат време да следват упадъчния път на изисканата кухня.” (Аз, Мария Донева Петрова, категорично заявявам, че това е клевета. Но как сладко пише тоз клеветник, а?)

 DD

Годеникът

 

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…

Група от курса по Българска филология

Пак се събра цяла розова тълпа по библиотеката и усетих остро déjà-vu.
Първо помислих, че съм си спомнила това,
но после се разрових по-дълбоко в спомените и си представих 148 аудитория.
🙂

Такова поражение…

Гальовното ни лято –
без щъркели, без рози,
палатката си вдигна,
замина и забрави.
Отиде си – до атом.
Без ласки. Без възторзи.
Какво не му достигна?
Защо ни изостави?

Такова поражение!
Издънихме се всички…
Не бяхме ли щастливи,
добри и всеотдайни?
Във зъбите – с решение,
в косите – със тревичка,
отиде си – красиво.
самотно и сияйно.

Ракийка, мезенце и маймунка

и

Маймунката се нарича Уад ал-Басир.

 

Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,

и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.

 

.

Рожденият ти ден

 

 

Рожденият ти ден
пристига без да пита,
честит, разгорещен,
от всичко ще опита.

Ще вдиша весел шум
и чаша ще изпразни,
повтаря си на ум
куп поздравчета разни.

Очите му блестят,
с целувчица те сгрява –
да, дните си летят,
но твоят ден остава!

 

Честит рожден ден, мила Мария!

 

тошко  🙂

Гората

 

Гората цялата е в гледки,
а клоните са като клетки,

но без решетки, без вратички,
и там гнездят свободни птички.

И там вървят свободни хора.
Те имат хубава умора.

Те имат слух, за да долавят
какво поточетата правят,

и билките какво си мислят,
и как листата се избистрят,

за да пропуснат светлината.
Чист слух – да чуят тишината.

Да я допълнят със въздишка.
Като картинка в детска книжка –

река, дървета, склон. Малини.
И водни кончета – свръх-сини.

Свръх-бързи. Скъпоценно златни.
Летящи мигове приятни.

И мост. И тихичка пътека.
И спомен – как вървим полека.

 

Под всяко камъче…

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.