Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…