Нежно същество на райенца

Това е същество.
То е направено току-що днес, и си няма нищо. Има си песен, която чу, когато му заших ушите, има си и стихотворение.
Но други неща – не, няма си.

Това е мило същество
От скоро съществува.
Уста червена има то –
със нея се целува.

То не говори. Не яде –
нали е от парцали.
То е добро и ще даде
на всеки да го гали.

То е родено втори път,
за втора доза време.
Ще стане по-добър светът
щом някой си го вземе.

Ще бъде кротко. Ще мълчи.
Ще чака, без да диша.
По погледа му ще личи,
че си мечтае скришом.

То над стопанина си плах
ще бди. Ще пази къщата
и ще попива всеки страх,
и в сън ще го превръща.

*

„Заекът и неговата мечта“ – премиера в София

След три дни – на четвъртия, считано от утре,
на 16 април от 18,30 часа в Бариста кафе (на улица „Бачо Киро“ 26 в София)
ще се случи
ще има
ще бъде
официалната и най-най-първа в света премиера на книгата
„Заекът и неговата мечта“!!!
Отправям ви голяма, усмихната, пухкава, весела покана – елате
да отпразнуваме заедно това, че 
да
понякога
даже много често
имаме мечти и не се страхуваме да ги споделяме, осмеляваме се да мечтаем и когато се осъществат, мечтите ни са още по-прекрасни, отколкото сме се надявали.
Елате заедно.

Plakat Doneva.p1.pdf.r72

Гора високо

Звънкат капки и тупкат в пресен мъх и на камък.
Светлината си слага шал от тънка коприна.
Бели стъпки от сняг са останали само
в долчините от север, но и те ще отминат.

И дърветата плахо си наострят листата,
за да чуят как зимата най-подир си отива.
Едно мъничко птиче акордира гората,
затова нито звук не отеква фалшиво.

Защо ходя на премиери на книги

Милена Ташева написа текст на тази тема, аз се замислих и реших също да напиша своите причини.
Имам предвид не само премиери в тесния смисъл на думата, а и други публични срещи с писатели по различни поводи.
При мен е малко по-особено, защото аз живея в книгите и част от премиерите, на които съм ходила, са на книги, писани от мен – но това е частен случай на обща ситуация и разликата е само в някои нюанси.
Аз живея в Стара Загора и се старая да не пропускам събитията от културния живот на моя град, защото искам да съм част от него.
Ходя на срещите с писатели и поети, които живеят в града. Любопитно ми е да ги видя в друга светлина, извън кафенето и ежедневното битие. Интересно ми е как ще подхванат разговора, какво ще дадат на публиката и какво ще очакват да получат от нея. Интересно ми е да наблюдавам и самата публика – кой е дошъл, кой от обичайните заподозрени отсъства и защо. Минали са годините на активен и драматичен социален живот в поетическите кръгове в града. Те вече са в света на легендите. Сега тези кръгове се топят като пяна, пукат се с тихо съскане, притихват, разпадат се без борба, без битка, без шум. Старите поети си отиват един по един и за мен е дълг да отида и да чуя стиховете им с техния глас, докато все още това е възможно.
Тъжно ми е.
А на срещи с млади писатели и поети ми е весело и отивам, за да ги окуража с присъствието си – дори само с това, че ще има още един зает стол и още една купена книжка. Наблюдавам ги и си мисля какви хора са те, как живеят, каква вода пият, за кого пишат.
Аз не се чувствам нито стара, нито млада. Не се чувствам част от пишещо общество. Кеф голям е това!

Има още

За малките неща и огъня

През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Честит рожден ден, блогче, пак!

Днес блогът ми навършва три години.
През това време се състоя и се разви проектът Джаз и поезия.
Излязоха „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим“ и „Заекът и неговата мечта“.
Започнах да шия играчки и сега те запълват една значителна част от времето ми всеки ден.
В театъра в психиатрията поставих „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ от Дарио Фо, „Между два стола“ от Рей Куни, „Червени рози“ от Алдо Бенедети, „Сдружени убийци“ от Робер Тома и „Денят на таланта“ от Георги Крумов.
Радвах се, ядосвах се, възмущавах се, пътувах, правих-струвах…
И всичко е тук, в блога.
Какво нещо…
Не знам какво да кажа. Ето празнични чорапени зайчета.

4rd

Една дума: Хеликон

DSC01067

Хеликон – Стара Загора

Преди години в една книжарница управителят ме попита:

– Мария, какво ще правим с тази твоя книга, „Меко слънце“?
– В смисъл?
– Нито една бройка не сме продали.
– А ти купи ли си я?
– Не.
– А някой от твоите колеги?
– Ние книги не купуваме! – каза ми той. – По цел ден сме сред книги, стига ни.
– Ами – отговорих му аз, – „Меко слънце“ се изчерпа и току-що я допечатаха. И знаеш ли, в Хеликон се продава много. И всичките книжарки там я имат и ми поискаха автографи.

В заключение – Хеликон продължава да съществува и да отварят нови книжарници и в други градове. Сигурно обяснението се крие и в следващите пет думи.
Пет думи: хората, които работят в Хеликон.

Толкоз.

vania

Ваня Хинкова, Хеликон – Русе

Обикновено стихотворение

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

 

Когато майка й беше бременна с нея,

един ден открадна сърцето на…
Един ден открадна едно сърце.
Не беше преднамерено, нито по необходимост, просто така се случи.
Бяха на улицата.
Видяха ги, тя се стресна и се пипна по хълбока.
И ето.

Сродни души

А този е така нетърпелив!!!
Не ме пусна нито на Аязмото, нито другаде. Направи ме, вика, моля ти се, живея си ненаправен така. Аз, вика, на практика дори не съществувам!
И го направих.
Бих го нарекла Рододендрон.

Нарцис

Нарцис има богата душевност.
Той е изпълнен с противоречия. И с вата.
Роден е през пролетта, буквално снощи, и затова е мъничък, въпреки че е левент.
Той произхожда от един съсипан стар пуловер, но е млад и любопитен, иска да играе и да изучава природата на нещата.
От същия любим пуловер довечера ще направя още едно такова топло същество, за да си бъдат заедно.