Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.

Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?

Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.

Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.

Затова не се запознавам. Обичам да съм сама на двойна седалка, особено през лятото – да събуя сандалите си и да си кача краката горе. Не се тревожа от нищо, не се срамувам, не се безпокоя. Както казах по-горе, не познавам никого. Ако мерна познато лице, предпочитам да се скрия зад пердето или да се заровя във вестника (на дядкото, с ФК “Марек”). Разбира се, едва ли ще ми стигне смелостта да се направя, че съм съвсем друг човек и че не познавам бившата колежка или съученик.

А през зимата слушам бръмченето на мотора и винаги се страхувам какво ще стане, ако постепенно стане тъмно, а моторът спре и снегът бавно затрупа автобуса до прозорците. После до покрива… Това може би няма да е толкова лошо, особено ако се развали и радиото с ужасните станиции, които някой излъчва специално за шофьори и не стават за слушане от други хора.

Обичам да виждам животни през стъклото. Щъркелите ме вдъхновяват. Магаретата ме карат да рева от възторг. Хищните птици по стълбовете се взират право в мен. Езерата, край които минаваме, ме карат да си представя мигове, които никога няма да се случат. Лъхва ме прохладата им, която никога няма да усетя. Винаги се впечатлявам от красотата на небето, на реките, на всяка гледка – никога не свиквам с това.

Обичам да спя в автобус. Преминавам през градове, движа се по пътя, докато спя. Сънувам много бързо. Понякога не си спомням какво съм сънувала.

Харесва ми да пътувам сама. Не е нужно никого да забавлявам, нито да отговарям на въпроси, нито да поддържам разговора. Евентуалните неудобства на пътуването ме освобождават от вината, че съм оставила детето в къщи и се наслаждавам на самотата.  Само дето няма чии солети за изхрускам.

Що се отнася до багажа, нямам никаква идея как да го стегнем малък, лек и да не забравим нищо важно. Аз обикновено взимам много излишни работи.

По този въпрос приемам съвети.

_____________________________________________________________

Първата публикация на този текст беше преди няколко години в списание „Родители“, а после излезе на английски във „Вагабонд“.