Бебетата нямат минало…


Автор Мария и ТТ
четвъртък, 11 октомври 2007
(диалог) ТТ до Мария:
Бебетата нямат минало.
Ала в сънищата, значи,
бъдещето е преминало,
та се смеят или плачат.

Мария до ТТ:
В бебетата се намира,
обло и сънливо, времето.
И сърцето ти замира,
на ръце като го вземеш.

ТТ до Мария:
Гледаш го, почти изтръпнала –
страх и жажда да го имаш.
Искаш радост непомръкнала.
Искаш да не дойде зима.

Мария до ТТ:
Някой дребен, който лани
бил е само странна мисъл
с шепа пръста ти да хване
и светът да има смисъл.

ТТ до Мария:
И размирното огнище
в мозъка да позатихне.
Просто е. И сякаш нищо –
някой да ти се усмихне.

Ягоди

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

Да бъдеш или да не бъдеш бременна студентка

Честито! Работата е свършена, и най-добрите мечти на мишките и хората са на път да се сбъднат. Вие седите тъжно пред огледалото с пилешко бутче в едната ръка и голям пакет чипс в другата и се питате как ще се отрази Събитието на академичния ви живот.
Кураж! Вие не сте болна, само сте бременна. Срещу всеки минус на деликатното ви състояние стои поне един плюс, който не е за пренебрегване.

1. Без проблеми ви настаняват в общежитие в Студентски град. Без проблеми не означава без чакане на няколко опашки, всичките еднакво безнадеждни. Те все пак имат край, и вие сте на този край.

Има още

Как да стегнем малък, лек багаж за пътуване, без да забравим нещо важно?

Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.

Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?

Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.

Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.

Има още