Жената от Исла Негра

 

Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s