Нощ на литературата, 2018

 

Това е едно от любимите ми събития!
Чувствам се на мястото си, сред своите, докато постепенно се стъмнява и любопитни, ентусиазирани, четящи хора отиват от място на място, на приливи и отливи, за да чуят откъс от книга, да видят приятели, да спечелят награда.
Не спира да ме вълнува представата, че в десетки градове в един и същи час на различни езици се четат същите текстове. Прилича ми на добронамерена, леко разсеяна обща молитва, от нас към нас. Ние сме сила, това си мисля.
Моето гнездо ще бъде в РБ „Захарий Княжески“, ще чета чешки разказ за коледни шарани, елате да се видим утре вечер.
Повече информация за събитието в Стара Загора – ТУК:

Дарси Бърдок

 

Необяснимо нещо – как може една толкова забавна книга да има толкова незапомнящо се заглавие?!?
Прочетох я и се опитах да я препоръчам на децата в литературния клуб, и на Стаси от Приятели… и спрях да я препоръчвам устно, понеже единственото, което успях да изтръгна от неподатливата си памет беше – една светлосиня, много сладурска книга, казва се… нещо като…. името на героинята е заглавие, но не знам точно… авторът ли? Абе не помня, но беше нещо подобно на заглавието на книгата.
А паметта ми си е наред! Просто как да задържи в себе си поредица от думи като:
„Дарси Бърдок” от Лора Докрил
?

С това оплакванията ми от книгата приключват, защото тя е свежа, забавна и приятна, с чудесно сладурско оформление и ненагледни картинки.
Така че да, препоръчвам ви я от все сърце, особено ако имате момиченце, което обича четенето и съчиняването на истории.
Това е сладка книга за детския живот – училището, приятелите, празниците, семейството. Прочетох я на един дъх, а в историите, които Дарси пише, направо се влюбих.
Неотдавна прочетох „Забранете тази книга” – страхотна! – и писах за нея (но не съм сложила текста тук, може би ще излезе първо в един вестник). Вчера пък прочетох „Година без значение” от Олга Кръстева, с илюстрации от Борис Димовски (издателство Отечество, 1978). Симпатично е да се сравни и да се видят общите места, независимо от разликите във века, държавата и континента. Любов, приятелство, ревност, привързаност. Вечният проблем с тайната тетрадка/ дневник и как да оцелеем, когато някой ни го открадне и го прочете, че и разказва какво е прочел – на мен ми се е случвало, знам какво е. Кроежите как да избягаш от къщи (със сравнително еднакви мотиви и сравнително еднакъв резултат). Проблемът с братята и сестрите и как да си извоюваме собствено пространство.
А, добре, че се сетих! Едно от най-хубавите неща в „Дарси Бърдок” е това, как тя обича сестра си и брат си и колко се гордее с тях. То се усеща дори от самия начин, по който ги споменава мимоходом, примерно на едно място казва, че братчето й Хектор приличало на добре нахранено и щастливо анимационно пате. Ей такива изрази те карат да се смееш на глас или да звъннеш на някого, за да му прочетеш някой ред или да му разкажеш някоя току-що прочетена случка, това си е удоволствие (не знам дали само за мен, или и за хората, на които досаждам, ама кой им е крив, че ги обичам и искам да се смеем заедно?)
Докато се опитвах да намеря онова за патето, ето на какво попаднах например:
„Имам сестра и брат и съм най-голямата. Това означава, че съм онази, която трябва да помага най-много вкъщи, но съм наистина добра като квачка майка. Казвали са ми го повече от веднъж, но са ми казвали също, че „ползата от мен е като от шоколадов чайник” и трябва да си призная, че предпочитам втория комплимент.”
Ако книгата се казваше „Шоколадовият чайник”, нямаше да й забравям заглавието! Натяквам. Такава съм.

Харесвам „Дарси Бърдок”, защото Дарси ми напомня за мен, но e по-симпатична. Например нуждата да изтичаш в стаята си, за да напишеш нещо, което ти е хрумнало, а майка ти те вика да обядвате. Аз винаги съм се отнасяла към писането като към нещо много лично и смущаващо. На толкоз и толкоз години станах, и още не мога да кажа – като порасна, ще стана писателка; или поне бих искала да стана писателка. За поетеса пък хич! Дарси е много смела.
За мен тази книга се откроява най-ярко измежду всичките истории за момиченца с химикалки най-вече с начина, по който е показано как с писането човек си лекува душата. Да разкажеш една история е като сам да си направиш подарък. Да се погледнеш от страни, да се направиш красив и романтичен или смешен, или привлекателен, или страховит като чудовище, и да промениш края по свое желание. Страхотно е!