Уютно, топло кафене.
Тук, вътре, няма никой.
По тротоара оживен
приятели се викат.

Последно слънце. Затова
навън е олелия.
Боли те кръст, душа, глава
и в тъмното се криеш.

Безлюдно. Тихо. Само ти.
Невидимо зад бара
домашен дух кафе върти
през облаци от пара.

Пристъпиш ли, ще си отвъд,
при другите. Обаче
ти много дълго беше твърд
и вече ти се плаче.

Със пръст изписваш йероглиф
във захарта по плота.
Възможно ли е да си жив
и да не си самотен?