На премиерата на „Шепа лъскави череши” в Пловдив едно красиво момиче каза, че в стихотворенията ми има предимно захар и никак сол.
Това не беше въпрос, а нещо средно между констатация и упрек.
Както често се случва, аз се сетих какво мога да отговоря, но се сетих малко след като срещата приключи.
Разбира се, че в стихотворенията ми има захар. Има пудра захар, има захар на кристали, има захарен памук, има сладки неща безброй.
Първи отговор. Явно това им е вътрешно присъщо. Не можеш да упрекваш крем-карамела, че не е солен и че, примерно, му липсва вкус на кюфтенца, на пача или на мусака (все достойни и полезни храни, сами по себе се).
Втори отговор. Разбира се, че в стихотворенията ми има сол! Сол, и пясък, и ръжда палят в гърлото ми суша. Лятото ще задържа, само ако в теб се сгуша.
Трети отговор. В стихотворенията ми има сладко, а вторият вкус е горчивото. Сладкото е цветната обвивка на горчивите хапчета, които трябва да преглътнеш. Защото трябва. И защото се надяваш, че след това ще ти бъде по-добре. Търся си сладки думи. Даже да са горчиви.
Четвърти отговор. В стихотворенията ми има сол. Това, което липсва в тях, е гняв. А гневът е толкова освежаващ, така действен и способен да променя. Вместо гняв, аз имам много тъга. Тя сяда на стола с отпуснати ръце, потопена във вировете си, гледа своето отражение в дълбоката черна вода и чака. (Самотата) пак отива в кухнята по навик и пореден сандвич с резен страх и със сладко от тъга си прави.
Пети отговор (който дадох веднага на място). Ако имате нужда от стихотворение (със сол, или с друго), напишете го.
Мария Донева 
Аз пък се сетих за стихотворението ти „Знам какво правя“ и то ми се струва един добър шести вариант на отговор. Всеки, който го е чел, ще си спести подобни упреко-констатации:) Весела Коледа!
чакай да го добавя 🙂
Еееех, мила ми адашке… Ние толкова сме свикнали да вярваме, че сме онеправдани, че сме жертви на съдбата, на обществото, на държавата, на световната конспирация, на Господ…, че животът е нещо тъжно, страшно, гадно, безизходно…., че ни е отредено да страдаме (от християнството ли идва тази представа за живота като кръст, „блажени са плачещите, защото те ще се утешат“…?); че всичко е предателство, рани и сол в раните…, така майсторски сме смесили тази своя вяра с Абсолютната Истина и толкова сме се вживяли в нея с целия й съдбовен драматизъм, че когато някой дръзне да ни предложи някаква различна гледна точка, я усещаме като не-истинна, като фалшива, захаросана, бягство от „действителността“ и пр. дрън-дрън.
Аз пък обичам твоята поезия толкова много, защото отказвам тази многострадална действителност да е моята действителност.
Обичам твоята поезия защото тя отказва да плаче, да мрънка, да се самосъжалява, да бъка от кръстове, разпятия, сизифовски, прометеевски, танталови и пр. митични и титанични мъки.
Обичам твоята поезия, защото е толкова пълна с joie de vivre. Защото тя заразява и добавя цветове, усещания, звуци, вкусове, към тези, които сетивата ми са успели да доловят. Защото отваря прозорчета към неща, които отдавна сме престанали да виждаме, а те са ни пред очите и подскачат, и размахват ръце, за да ги забележим.
Мога само да се моля да си щастлива, за да не солиш и да не вгорчаваш. На сол и горчилка всички сме много щедри и ги раздаваме без никой да ни ги иска. Хвърчащите хора, захарните хора сте единици и затова сте безценни.
Искам захарни стихове!!! По-добре захарасона, отколкото пресолена. :Р
Това е много сериозно нещо.
Благодаря!
Ми днеска ми е некво тъпо и сирьозно. 😦 Пък. 😦 И затуй нуждата ми от захар е още по-голяма. 🙂
❤
Не е нужно да поправяме света. Излиза, че поправяме Господ. Нито да му се сърдим и да го упрекваме. Може ли да упрекваме Създателя „на всичко видимо и невидимо“? Остава да му се радваме. Както често правите вие, Мария.
Добър отговор си дала! ❤
каквото можах, казах. както можах 🙂
то всеки е така 🙂